Нелсън Демил - Златният бряг

Отвърнах се от къщата и в падащия здрач се запровирах внимателно между строителните съоръжения и материалите, докато не стигнах отново пред къщата, в предния двор, близо до напукания фонтан, където ягуарът на Сюзън бе стоял веднъж и където тя и аз бяхме стояли веднъж на идеалния за снимка фон, като за реклама на нещо хубаво и скъпо, и си представих как стоим там със Сюзън в очакване някой да отвори вратата в онази пролетна вечер.

Тръгнах обратно по дългата алея, сгърбен в шубата си поради вятъра. Над портите, на отсрещната страна на „Грейс Лейн“, видях къщата на Дюпо с огромните колониални прозорци, от които струеше светлина, една приветлива гледка, освен ако не сте в настроение за приветливи гледки.

Докато вървях, си мислех за Сюзън последния път, когато я видях. Беше през ноември, в Манхатън. Във Федералния съд на „Фоли Скуеър“ се бе провело дело, на което аз присъствах, но не като адвокат или съпруг на Сюзън, а като свидетел за обстоятелствата около смъртта на един федерален свидетел, мистър Франк Белароса. Както се оказа, дори не се наложи да давам показания, а на колегията от съдии й трябваха само няколко часа, за да препоръча случаят да не се представя на предварителен съд, след като намери, че Сюзън Сатър, макар да не е имала право на подобна постъпка, не е отговорна за нея. Това ми изглеждаше малко мъгляво, но се чуваха разни приказки за намалени умствени способности и обещания от семейство Станхоуп да потърси професионална помощ за дъщеря си. Надявам се Уилям и Шарлот да нямат предвид уроци по рисуване или стрелба. Така или иначе, правителството се „гмурна“ в случая, разбира се, и лейди Справедливост не пометна: тя абортира. Но аз не обвинявам правителството, че провали този заплетен и деликатен случай, а съм щастлив, защото мястото на жена ми не е в затвора.

Бях се погрижил да пресрещна Сюзън по стъпалата на съда. Тя бе заобиколена от родителите си, трима от адвокатите им и двама психиатри на семейството. Уилям не изглеждаше много щастлив да ме види, неизвестно по каква причина, а Шарлот си вирна носа нагоре, в буквалния смисъл на думата, както го правят в старите филми. Но е опасно да се върви така надолу по стълбите.

Във всеки случай Сюзън се откъсна от охраната на Станхоуп и се приближи до мен. Усмихна се.

— Здравей, Джон.

— Здравей, Сюзън.

Поздравих я за успешното й явяване пред съда и тя беше весела и възбудена, което можеше да се очаква след освобождаване при убийство, на което са били свидетели около шестима федерални агенти, които за щастие, изглежда, не можеха да си спомнят инцидента точно.

Поговорихме малко, предимно за децата, а не за развода си. В един момент я попитах:

— Наистина ли си луда?

Тя се усмихна и отвърна:

— Само колкото е необходимо, за да изляза от този съд. Не казвай на никого.

Аз също се усмихнах. Съгласихме се, че и двамата съжаляваме за Анна, но че може би така е по-добре, което не беше вярно, и Сюзън ме попита дали съм ходил на погребението на Франк, което бях сторил.

— Аз също трябваше да отида, разбира се — каза тя, — но може би щеше да е нелепо.

— Вероятно щеше да е така.

След като ти го уби. Имам предвид, наистина, Сюзън. Но може би тя вече не свързваше този неприятен инцидент със себе си.

Изглеждаше много добре, между другото, облечена в сив копринен костюм от пола и сако, подходящ за явяване в съда, и с високи обувки, които вероятно с нетърпение очакваше да свали.

Не знаех кога или дали ще я видя отново, затова й казах:

— Все още те обичам, знаеш.

— По-добре завинаги.

— Да, завинаги.

— Аз също.

И така, разделихме се там, на стъпалата, тя, за да се върне в Хилтън Хед, а аз на Лонг Айлънд. Живеех във вратарската къщичка при Етел Алърд, която бе настояла да ме вземе при себе си, когато Сюзън продаде къщата за гости. С Етел сега се разбираме малко по-добре, отколкото в миналото. Карам я по магазините и на църква в неделя, макар че аз самият не ходя вече по магазини или на църква. Споразумението, изглежда, работи и аз се радвам, че мога да помогна на някой, който има нужда от помощ, а Етел се радва, че най-сетне й се е удал случай да прибере някой бездомник в къщата си. Отец Ханингс също одобрява постъпката.

Къщата за гости, между другото, където със Сюзън бяхме прекарали 22 години от съвместния си живот и където бяхме отгледали двете си деца, бе купена от една емоционална млада двойка, която бе дошла тук заедно с още няколко такива от Дюбък или Дулут, или някъде оттам, и която все още трудно се справя в лабиринта от коридори и стълбища. И двамата тръгват за Манхатън в ранни зори и се връщат по здрач. Не са много сигурни къде се намират в географията или обществото, но, изглежда, с нетърпение чакат да застроят парцелите в Станхоуп, за да имат компания и приятели и да си направят отбор по боулинг или нещо такова.