Нелсън Демил - Златният бряг

Погледнах Сюзън и тя каза:

— Целуни ме — и сви онези великолепни нацупени устни.

Целунах я.

Тя притисна глава на гърдите ми и поплака около минута, след това се отдръпна.

— Е — каза тя с ясен, спокоен глас, — към затвора. Утре искам да съм излязла, господин адвокат.

Усмихнах се.

— Кажи ми, че ме обичаш — поиска тя.

— Обичам те.

— И аз винаги съм те обичала, Джон. И завинаги.

— Знам.

Полицайката приближи и внимателно хвана Сюзън за ръката, след което я поведе към входната врата.

Наблюдавах я, докато се скри от погледа ми, но тя нито веднъж не се обърна да ме погледне. Усещах присъствието на много притихнали хора във вестибюла и реших, че ще е най-добре бързо да си тръгна, за да могат те отново да се заловят за работата си.

Насочих се към задната част на къщата, за да прибера Занзибар, както бях обещал. Докато прекосявах вестибюла, чувах как стъпките ми отекват по мраморния под и видях с крайчеца на окото си тялото на Белароса, което все още лежеше вляво от мен, непокрито. Франк Белароса бе заобиколен от хора, които го намираха интересен: полицейския фотограф, две жени от лабораторията и, разбира се, коронера.

Докато минавах край тялото, мярнах нещо от дясната си страна. Спрях и се обърнах да го видя. Беше голям месингов статив, на който имаше картина с маслени бои, поставена в рамка от нежнозелен и бял японски лак, доста хубава рамка впрочем. Картината представляваше руините на вестибюла в Алхамбра, разбира се, и аз я заразглеждах внимателно. Наистина беше доста добра, може би една от най-добрите картини на Сюзън, които съм виждал. Но какво разбирам аз от изкуство?

Гледах картината на руините на вестибюла, лъчите слънчева светлина, влизащи през счупения стъклен купол, порутените гипсови стени, лозите, увиващи се около мраморните колони, и растенията, поникнали в пукнатините на мраморния под сред натрошения камък. И сега видях тази картина не като причудливо или романтично пресъздаване на една материална разруха, а като огледален образ на едно порутено и рушащо се съзнание; не като един изчезнал свят на минала слава, а като един изчезнал свят на душевно и духовно здраве. Но какво разбирам аз от психология?

Отдръпнах се назад и забих юмрук в платното, което падна на пода заедно със статива.

Никой не възрази.

Беше януари и дните бяха къси и студени. Беше около четири часът следобед и дневната светлина вече преминаваше в дрезгавина, но на мен нито ми трябваше, нито исках повече светлина.

Предприемачът бе продал железните порти на Алхамбра и ги бе заменил със стоманени, които бяха вързани една за друга с верига, но пролуката между тях бе достатъчна, за да се промъкна през нея.

Мицах покрай вратарската къщичка, която сега служеше за канцелария на предприемача, но тъй като беше неделя, къщичката тъмнееше. Извървях дългата алея, загърнат във вълнената си шуба. Калдъръмът също бе продаден, така че алеята беше от замръзнала кал, хлъзгава на места, затова вървях, без да бързам. Цветята от двете страни на алеята ги нямаше, разбира се, но тополите бяха все още там, сега голи, сиви и сякаш по-високи.

Фонтанът в предния двор в края на алеята бе все още там, но някой бе забравил да го изпразни миналата есен и мраморът бе напукан и пълен с мръсен лед. А отвъд двора, там където някога се издигаше Алхамбра, сега имаше грамада отломки: натрошени камъни, червени кахлени плочки, бял гипс и греди. Наистина, булдозерите бяха минали през цялата къща, както Белароса бе казал, че ще направят. Но нямаше начин да узная дали това бе сторено от злоба, или предприемачът просто е искал да се отърве от белия слон.

Понеже бе неделя, строителните машини немееха и тук като че ли нямаше никой. Цареше пълна тишина, онази дълбока зимна тишина, когато долавяте скрибуцането на земята под краката си и скърцането на дърветата от студения вятър. Дори мога да ви кажа, че чух и призрачното тракане на копита, но такова нямаше, макар че си мислех за един друг зимен ден, когато със Сюзън бяхме излезли на езда.

Мислех също и за миналия януари, и за черния кадилак, който е бил или не е бил тук, и за мъжа, който бях или не бях видял. И ми дойде наум, че ако той не се бе заблудил в онзи ден и не бе видял това място, тогава днес нещата щяха да изглеждат по-различно, най-вероятно по-добре, тъй като не можех да си представя как биха могли да бъдат по-зле от това.

Що се отнася до смъртта на Белароса, все още изпитвах смесени чувства. Отначало бях облекчен, почти радостен, да си призная. Искам да кажа, че този човек ми бе причинил доста нещастия и бе прелъстил жена ми (дали пък не беше обратното?) и смъртта му разреши голяма част от проблемите ми. Дори когато го видях да лежи там на пода, полугол и целия в кръв, не бях се разчувствал много. Но сега, след като бе минало известно време, разбирах, че наистина ми липсва, че си е отишъл завинаги и че съм изгубил приятел. Но, както казах, все още изпитвах смесени чувства.