Нелсън Демил - Златният бряг

— Възнамерявам да говоря с нея сега, лейтенант.

Хванах Сюзън за лявата ръка, а полицайката я хвана за дясната. Горката Сюзън. За пръв път, откакто я познавам, тя действително изглеждаше като че ли не владее положението.

И преди то да е станало наистина неконтролируемо, към нас се приближи мистър Манкузо, който сложи ръка върху раменете на Долън и го отведе настрана. Поговориха си малко, след което Долън отново се обърна към нас и направи знак на полицайката да се оттегли.

Взех окованите ръце на Сюзън в моите и се погледнахме един друг. Тя не каза нищо, само стисна ръцете ми. Накрая аз казах:

— Сюзън… разбираш ли какво става?

Тя кимна. Всъщност сега наистина изглеждаше с по-изострено внимание и ме погледна в очите.

— Джон, съжалявам за тези неприятности. Трябваше да изчакам, докато заминеш.

Това би било добра идея, но Сюзън съвсем не би ме пуснала толкова лесно.

— Може би въобще не трябваше да го убиваш — казах аз.

Или мисълта й беше някъде другаде, или не искаше да чуе това, защото каза:

— Ще ми направиш ли една услуга? Занзибар е вързан отвън. Ще го отведеш ли вкъщи? Не може да остане там цяла нощ.

— Разбира се, че ще се погрижа за Занзибар — отвърнах аз.

— Благодаря. А ще можеш ли да се погрижиш за Занзибар и Янки сутринта?

— Добре.

— Ще си бъда ли вкъщи до следобед?

— Може би. Ако успея да дам гаранция.

— Чековата ми книжка е в писалището ми.

— Мисля, че не вземат лични чекове, Сюзън — отвърнах аз. — Но ще измисля нещо.

— Благодаря ти, Джон.

Наистина нямаше какво повече да се каже, предполагам, сега, след като грижата за конете е осигурена и знаех къде е чековата й книжка. Може би моментът не е много подходящ за сарказъм, но ако ви кажа, че въобще не се наслаждавах на това, ще ви излъжа. От друга страна, не можех наистина да му се наслаждавам, нито пък в това отношение да го оплаквам, докато напълно не го разбера. Затова, противно на убежденията си, я попитах:

— Защо го уби?

Тя ме погледна така, сякаш това беше глупав въпрос, но отвърна:

— Той разби живота ни. Знаеш го.

Окей. Да го оставим така. Оттук нататък имахме шанс да построим живота си отново заедно, ако пожелаем. Тя го е направила заради нас. Край на историята. Но не можем да строим върху лъжи, затова казах:

— Сюзън, не ме лъжи. Той каза ли ти, че те оставя? Каза ли ти, че няма да остави Анна заради теб? Че няма да те вземе със себе си в Италия? Каза ли ти, че само те е използвал, за да се добере до мен?

Тя гледаше втренчено в мен, през мен всъщност, и разбрах, че отново е на „своя територия“. Предполагам, можехме да проведем този разговор някой друг път, макар че бях любопитен да разбера дали това, че Белароса е казал на Сюзън, че само я е използвал, за да се добере до мен, бе причина за смъртта му. И може би се чудите дали съм знаел или поне подозирал какво ще се случи, когато пуснах това в действие. Сложен въпрос. Ще трябва да си помисля по него.

Погледнах Сюзън.

— Ако си го направила заради нас, Сюзън, тогава ти благодаря за опита, да спасиш брака и съвместния ни живот. Но не трябваше, да го убиваш.

— Да, трябваше. Той беше злото, Джон. Той ни съблазни и двамата. Не вземай неговата страна. Той винаги вземаше твоята страна за това или онова, а сега ти вземаш неговата страна. Сега ви се сърдя и на двамата. Всички мъже са еднакви, нали, винаги се поддържат един друг, но той наистина беше различен от другите мъже и аз бях луда по него, но се опитвах да се владея, наистина се опитвах, но не можех да не го виждам, дори след като ти ме помоли за това и той се възползва от мен, използва ме, обеща ми, че ще спаси Станхоуп Хол, но не го направи, той използва и теб, Джон, и ти знаеше какво става, затова не ме гледай така.

Сюзън продължи в същия дух известно време и аз осъзнах, че мога да пледирам за невменяемост, но до сутринта тя отново щеше да дойде на себе си, което не означава, че ще бъде по-малко луда, но поне няма да го демонстрира така шумно.

Взех главата й в ръцете си и започнах да си играя с меката й червена коса. Тя спря да бръщолеви и ме погледна. Онези котешки зелени очи гледаха право в моите и вече с кристалночист, здрав разсъдък ми каза:

— Направих това, защото ти не можа, Джон. Направих го, за да ти върна честта. Ти трябваше да го направиш. Беше прав, че не го остави да умре, но трябваше да го убиеш.

Е, ако живеехме в друго време или в друга страна, тя щеше да е права. Но не и в това време, не и в тази страна. Макар че подобно на Франк Белароса и подобно на Сюзън аз трябваше да действам според по-примитивните си инстинкти, според 50-те хиляди години на минал човешки опит. Вместо това аз разсъждавах, философствах и интелектуализирах, когато трябваше да слушам вътрешните си чувства, които винаги ми бяха казвали: „Той е заплаха за съществуването ти. Убий го.“