Нелсън Демил - Златният бряг

Близо до камарата отломки забелязах четири дълги сандъка и като се приближих, видях, че в тях лежаха четирите картагенски колони, готови за отпътуване, макар че не знаех накъде се отправяха този път. Със сигурност не обратно към Картаген, но може би към някой музей или към къщата на друг богаташ, или пък правителството ги бе обявило за продан и те завинаги щяха да останат да лежат забравени в някой склад.

Продължих разходката си, като заобиколих грамадата отломки и се насочих към задната част на парцела. Навсякъде около мен бяха натрупани строителни материали и съоръжения за копаене. Забелязах, че в земята бяха забити строителни колчета, свързани с въже, по което висяха бели парцалчета, земемерски колчета също, зидарски колчета и всякакви други неща, забити в пръстта като дисекционни карфици върху разпънатата земя.

Докато вървях, можах да видя, че повечето от около петдесетте основи бяха изкопани и излети, и макар че много от дърветата бяха запазени, земята бе безвъзвратно променена, покрита с водо- и газопроводни тръби и шахти, нашарена с електрически кабели и настлана с асфалт и бетон. Още неколкостотин акра се бяха превърнали от природен район в предградия, от първобитни в белязани от цивилизацията, и стотици хора отнякъде другаде пътуваха за насам, макар че още не го знаеха, като носеха със себе си грижите си и бъдещите си разводи, пропановите си грилове и пощенските си кутии с номера по тях и надеждите си за нов живот на едно по-хубаво място от последното. Американската мечта, както знаете, постоянно има нужда от нови пейзажи.

Земята на Станхоуп Хол също бе унищожена, разбира се, и няколко от новите къщи бяха почти завършени — едни съвременни жилища от дърво и плексиглас, с много прозорци на покривите, огромни гаражи и централна климатична инсталация. Не е много лошо, признавам, но не е и много хубаво.

Голямата къща, бившата Станхоуп Хол, наистина бе продадена цяла на някаква японска фирма, но не виждам никакви теснооки бизнесменчета да се разхождат по пътеките или да играят гимнастика на голямата морава. В действителност къщата изглежда толкова пуста, колкото бе изглеждала в продължение на почти двайсет години. Местната клюка в кръчмата „Макглейдс“, където прекарвам твърде много време, твърди, че малките човечета щели да разглобят къщата камък по камък и да я изпратят в Япония, макар че никой в „Макглейдс“, изглежда, не знаеше защо.

Храмът на любовта също бе оцелял и предприемачът на Станхоуп бе използвал негова снимка в рекламата си, в която обещаваше разкоша и славата на Златния бряг, запазени за първите сто души, които могат да внесат долупосочените суми и ипотеки върху тракторните гаражи за половин милион долара, които строеше.

Свещената горичка бе унищожена обаче, тъй като никой не искаше десет акра умиращи сливови дървета в задния си двор. Но белведерът и лабиринтът от жив плет са част от голямата къща, затова може би ще оцелеят, макар че не препоръчвам лабиринта за „праволинейни“ азиатски бизнесмени.

И така, именията Станхоуп и Алхамбра са накъсани на парчета подобно превзетите земи при войните в древността, стените и портите им вече не могат да ги пазят от хората, а огромните им къщи са разрушени или се използват за спортуване или строителен материал някъде другаде. Но това повече не е мой проблем.

Продължих да вървя по замръзналата земя, докато стигнах до мястото, където бяха навремето изкуственото езеро и фонтанът на Алхамбра или където мислех, че бяха, но сега там имаше изкоп за основи и още непокрит път, който минаваше през мястото, където някога бяха класическата градина и римските руини на Алхамбра. Нептун и Мария си бяха отишли, вероятно възмутени.

Обърнах се и тръгнах обратно към камарата отломки, като вървях по пътеката, по която бе вървяла Анна, когато ме видя в онази великденска утрин, и на устните ми се появи усмивка. Продължих по пътеката и стигнах до задния двор, който бе все още непокътнат, макар че лампите и фурната за пици ги нямаше.

Прекосих двора и се загледах в разрушената къща. Половината от срутената маса бе извозена, но все още можех да различа повечето от стаите, особено централния вестибюл, и дори можех да видя мястото, където Франк Белароса бе лежал мъртъв.

От дясната ми страна бе кухнята и стаята за закуска, където семейство Белароса ни бяха предлагали различни забавления, а отляво беше балната зала, понякога наричана всекидневна, където леко бях настъпил Сюзън по крака. Зад тази стая беше оранжерията, сега срутена, една камара от счупени стъкла, поставки за цветя и глинени саксии.