Христо Калчев - Лебедовата песен на майора

— Да — каза той с неукрепналия си глас, което го смушваше и дразнеше, а понякога и унижаваше.

— Здравей, Майоре! — каза Козела от другия край на линията. — Как си момче?

— Здравословното ми състояние ли ви интересува, господин генерал? — объркан и смутен попита той.

— А, не, приятелю. Ако някой трябва да се грижи за здравето си, то това съм аз. Ако ти рискуваш нещо, то това е животът си. До кога смяташ да живееш на ръба на бръснача, момче?

След кратък размисъл Майора попита:

— Предлагаш ли нещо, генерале?

— Нямам друга причина да се обадя, господин Митев. Крайно време е да приберем бойните знамена.

Майора излезе от кабинета и тръгна към офиса си.

— Как ще стане това, генерале?

— Коректно… — каза кротко Козела. — С подялба на приоритети. Тогава ще ти простя боливийската измама.

— Не те разбирам?! — каза Майора, но не звучеше убедително.

— О, разбираш ме много добре! — кротко каза Козела. — Слушай ме внимателно, Майоре. Основният играч напусна невредим бойното поле. Евреинът, който единствен знаеше ноу-хауто на далаверата. Той ще намери начин да продаде идеята си на някой друг. Но в сделката задължително ще влиза и твоята глава.

„Така е мама му стара“ — помисли Майора. Той знаеше, че това е истината, а кой знае защо вътрешното чувство му подсказваше, че чува добронамерен тон от устата на легендарния Козел.

— Добре, Козел — прегракнало каза Майора, — да приемем, че си прав и всичко, което казваш, ще се сбъдне. Какви са моите средства за защита?

— Точно това трябва да обсъдим! — каза Козела. — Ти остави няколко семейства на улицата, няколко деца сираци. Не, че аз не съм го правил, но винаги съм си поемал отговорността, а и разноските, момче. С две думи моето предложение е следното: или ти заиграваш по моята свирка, или аз започвам да те пържа в България! Избереш ли второто, бял ден няма да видиш, Майоре. Давам ти една седмица за размисъл. Аз ще те потърся. Не от този телефон, разбира се.

Майора почувства, че разговорът е към края си, а знаеше, че не бива да го прекъсва така.

— Козел, Козел, господин генерал, не затваряй, къде си за бога?

— На майка ти у путката! — кресна Козела и затвори телефона.

Козела се прибра в дома си като вол на заколение. Фразата „В Рим убиват лошите вестители“ му беше известна от ранно детство, а той трябваше да заяви на две жени, че са вдовици. Синът на едната и нероденото отроче на другата — сираци. Нищо по-тягостно не можеше да си представи, но и никой друг, освен него не можеше да предаде това съобщение. Това беше повече от дълг, това беше необходимост.

От летището той взе такси и отиде в бар „Епимено“. Трябваше да се подготви за тази среща, а за тази цел се налагаше да погълне необходимото количество упойка. Когато изпи първата водка, той набра телефона и се обади на жена си.

— Къде си Йон? — чу плахия й глас.

— На петстотин метра от тебе — беше отговорът му.

— Не се тревожи, скъпи! — каза жена му. — Кризи няма! Още по-малко истерия. Момичетата чакат за Far away good byes.

Козела изключи апарата и се замисли. Жена му беше свършила неговите задължения. Беше му предлагала неведнъж да избие враговете му. Той беше отказвал мълчаливо. Сега тази мъдра жена беше поела друго задължение, беше оправдала жертвите му, а това беше значително по-сакрално усилие. Long good byes.

Хелън Бърнс имаше къде да отиде. В родната й Шотландия все щеше да се намери кой да й подаде ръка, а и Велика Британия не допускаше сирачетата й да кръстосват по улиците. Но жената на Блинд… Козела пиеше втората си водка и отново набра Майора. Когато чу педерастичния му глас старият артист продължи от там, където беше прекъснал. А изречението, с което привърши техният разговор беше негово и гласеше: „На майка ти у путката!“

— Мишка, моето момче, забравих да завърша фразата. Ще те завра там, където ти обещах, ако с жената и сина на Блинд се случи нещо! С напалм ще те изгоря, Майоре!

— Козел, — гневно, затова и мъжествено прозвуча Майора, — чувал ли си да посягам на жени и деца?

— Не е важно аз какво съм чувал, Майоре! — отговори Козела. — Важно е ти да чуеш какво ти казвам. Как е времето в София?

— Не се ебавай с мене, Козел! Схващаш за какво ти говоря?

— Нямам намерение да го правя, Мишка! — каза Козела. — Не го прави и ти! Аз съм единственият, който може да те отърве от евреите!

Козела прекъсна линията, плати, нае пиколото на заведението да мъкне багажа му и бавно тръгна по стръмната улица към дома си. „Моят дом е моята крепост — бяха казали англичаните. — Моят дом е преддверието на Ада!“ — мислеше Козела, колкото повече наближаваше целта си.