Христо Калчев - Лебедовата песен на майора

Всичко това беше много отдавна и почти не помнеше тези епизоди от живота си. Сега, когато беше Майора и името му се изписваше с главни букви, той нямаше нито едно основание да си спомня за унизителното си детство, още повече, че от неговата воля зависеха животите и сексуалните биографии на десетки мъже.

Майка му беше курва, дълго време за него това беше подробност от пейзажа, но когато поотрасна, нейното поведение започна да го дразни. Мъжете ставаха все по-груби, все по-зле изглеждащи и най-лошото — внасяха в дома им непоносимо обоняние. Мишо още не беше станал Майора, реши да вземе мерки и един ден каза на майка си.

— Край с мъжете!

Тя му отговори по най-глупавия начин и с това предреши съдбата си.

— Кой си ти бе, копеле, че ще ми държиш сметка? Имай предвид, дрисльо, че ако оня глупак се беше изпразнил на корема ми, а не в мен, ти, за разлика от баща ти, който отдавна е мъртъв, нямаше да се пръкнеш на този свят.

Венета Митева се удави в Дунав. Експертизата установи, че се е разхождала по ледените късове и пропадайки в процеп е попаднала под леда. Михаил Митев погреба майка си до либийския роб и замина за София. Той беше пълен с гняв, но и с перверзия. Беше чувал фразата „нищо човешко не ми е чуждо“, но за себе си я беше перифразирал, „нищо сексуално не ми е чуждо“, а и се беше научил да не цени човешкият живот. Поне това, което беше видял в своето детство, не му подсказваше, че „човека“ е кой знае с каква ценност.

Наследил известни имоти в затънтената провинция, той бързо ги капитализира, нае под наем една гарсониера в Младост 1 и започна да се оглежда в този град, който едновременно се явяваше и като столица на държавата и като нещо, недостъпно за децата от глухата провинция.

Той не беше хомосексуалист, но беше употребяван от хомосексуалисти. Той не беше убиец, но беше убивал. Кой беше той? Това беше въпросът, който Майора, все още наричан Мишо Митев трябваше да реши за себе си. Тежки въпроси, но на лесните въпроси кой се радва по дяволите, и на лесни въпроси кой се наема да отговаря.

В София върлуваше „ВИС 1“. Гражданството гледаше с усмивка на така наречените борчески бригади, не се отнасяше сериозно към тази дерматологична зараза върху общественото тяло в София. Съществуваше „Градът на истината“, а демократите се мъчеха да съборят Андрей Луканов и Петър Младенов от власт и никой не се отнасяше сериозно към някаква борческа бригада, която се опитва да рекетира реститутските и раздържавени структури, които Филип Димитров и Георги Марков, през главата на бившите комунисти, успяха да създадат.

Това беше най-тежкото национално късогледство. Историческите аналогии не вършат работа никому, но би трябвало да бъдат вземани предвид. Няма две държави, които да са огледален образ една на друга, но неминуемо процесите в тях протичат по подобен начин, ако ситуацията им е подобна. Това се случи и в България. Когато Майора дойде в София, той имаше избор да потърси т.н. интелигенция — там щеше да се чувства некомфортно — нямаше необходимите титли за тази цел. За това с интуицията си на „невестулка“ още първата вечер той отиде в прословуто кафене „Магура“. Това беше началото на Майора и триумфа му. Не минаха и три години и той превзе престъпния свят на държавата.

Беше десет и тридесет, студена, оцъклена нощ, Майора пиеше чай и се стараеше да проникне в това шибано глаголно време, което англичаните наричаха, „бъдеще време в миналото“. Грета, учителката му, си беше тръгнала придружена от бодигардове, но той продължаваше да се взира в тази безумна граматическа материя. „Стар съм“… мислеше той, макар че още не беше навършил четиридесет години. Амбицията му да учи английски беше по-силна от всичко, а той беше човек на волята и знаеше, че ще се справи. Все още се взираше върху глаголното време, когато му се обади постовата охрана.

— Шефе, „чистачите“ са тук.

— Заведи ги в стражевата приемна! Дай им каквото искат, аз идвам след десетина минути.

Майора знаеше резултата. „Вършачите“ нямаше да посмеят да се явят пред очите му, ако не бяха свършили работата си. А щом бяха тука значеше, че Колята е мъртъв. „Един боклук по-малко!“ мислеше Майора, затвори учебниците, облече сакото си и взе асансьора за партера.

Тия боклуци, „чистачите“ бяха ликвидирали Колята по най-вандалският начин. Бяха спрели трафопоста, атакували жилището му и стреляли пред баща му и единият му син. Имаше поне десетина свидетеля, които щяха да потвърдят, че нападателите са трима. А това значеше, че екзекуцията не може да се припише на Козела. Майора им тегли една майна на ум, остави Попето да се разплати с тях и се разкара. „Веднъж почне ли кръвопролитието никога не спира, д’еба мама му!“, мислеше той, докато пътуваше с асансьора към Пентхауса на билдинга си. Тогава иззвъня телефона. „Анонимен“ се изписа на дисплея и Майора дълго се колеба дали да включи. Все пак любопитството му надделя.