Мэтью Квирк - Часът на убиеца

Приближи се към нея, хвана я за ръката и я прегърна през кръста. Нещо не беше наред. Тялото ѝ сякаш беше сковано в ръцете му.

– Какво има? – попита той.

– Сам, трябва да поговорим за нещо.

Той направи крачка назад. Нямаше нужда от още проблеми. Не и тази седмица, отгоре на всичко останало. Това място беше Огледалният свят. Виждаше се тук с нея и за малко успяваше да забрави за кампанията, да се отпусне от непрекъснатото напрежение на тайните, които пазеше. Целият му живот, вкъщи и пред хората, беше поставен под микроскоп и само тук се чувстваше свободен.

– Какво има?

– Знаеш, че можеш да споделиш всичко с мен – каза тя.

Той скръсти ръце и дори не се опита да скрие раздразнението си.

– Тревожа се за това, което се случва – продължи тя. – Тревожа се за Дейвид Блейкли. Тревожа се, че си тръгнал по път, от който в крайна сметка ще пострадаш.

– Али, всичко това е много над възможностите ти.

– Какво стана с Малкълм Уайдънър?

Сам почувства как челюстите му стискат здраво, а мускулите на бузите му изпъкват. Пое си дъх и си върна контрола.

– За какво говориш, Али?

– С какво те държи Дейвид Блейкли вече толкова години? Няма нужда да става така. Можеш да се отървеш от него. Аз мога да ти помогна.

Сам почувства, че го обхващат колебания. Тя сякаш четеше мислите му. Беше готов на всичко, за да се отърве от Блейкли, от онази единствена глупава грешка, от едничкия момент на слабост преди двайсет и пет години, който дори не можеше да си спомни. Защо трябваше да плаща до края на живота си?

Но в същото време Сам беше внимателен. Не биваше да допуска колебанията му да проличат, не можеше да ѝ позволи да види, че успява да го разклати. Лицето му беше неговата маска, неговият инструмент, неговото препитание, затова сега пак разчиташе на него. Изражението му остана неутрално, малко объркано. Дали беше капан? Дали го записваше?

– Али, това, което говориш, няма никакъв смисъл – каза той. Приближи се до нея, а тя се дръпна. – Какво има? – попита той. Гласът му беше спокоен, но в очите му проблесна гняв, докато я сграбчваше.

Една ръка го хвана за предмишницата, стискайки костите му като хидравлична преса. Обърна глава.

Над него се извиси един човек – Ник Авъроуз.

Ник вдигна пистолета си помежду им и пусна ръката на Сам. Сенаторът направи голяма крачка встрани, очите му не мигваха, устата му беше стегната в гримаса, въпреки че от шока го сподави внезапен изблик на смях. Продължи да се отдръпва, докато не се опря в скрина.

– Полудяхте ли? – каза той. – Знаете ли кой съм аз?

Бойният вик на привилегированите.

– Затова съм тук – отвърна Ник.

Сам преглътна, облиза устни и ги стисна. Али се измъкваше от стаята, с лице към тях, без да откъсва очи от пистолета.

Капанът беше идея на Али като начин да подмамят Сам на място, където ще е отпуснат и беззащитен. Сега вече им падна в ръцете.

Сам Макдона я проследи как излиза от стаята, а след това се обърна към Ник.

– Просто свали пистолета. Не можеш да се държиш така със сенатор. Това е самоубийство. Знаеш го.

Ник кимна. Опитваше се да запази спокойствие въпреки потта, която избиваше по дланта му. Стисна пистолета. Бяха го купили с шофьорската книжка на Али в спортен магазин във Вирджиния по път към града, заедно с чисти дрехи и комплект за първа помощ.

Усещането наистина беше като за предсмъртно желание така да притисне този човек. Това обаче не беше упражнение, а истина. Хванеха ли го обаче, край с него, откриеше ли го полицията, щеше да остане в затвора до живот. Но в мига, в който си припомни цялата болка, която мъжът насреща му беше причинил, страхът и колебанието изчезнаха.

– Ема Блеър. Къде е тя?

Сам вдигна ръце.

– Не знам.

– Тя знаеше какво си направил, а ти си я преследвал и си я заловил. Казвай какво се случи.

– Не знам за какво говориш – отвърна Сам почти умолително.

– Какво знаеше тя? – попита Ник. – Какво криеш вече толкова години? Какво си направил на онази жена?

– Каква жена? За какво говориш?

– За Катрин Уилсън. Четвърти юли преди двайсет и пет години. Вилата на семейство Уитли. Ема е имала доказателства, които те свързват с нейната смърт.

– Дрънкаш безсмислици – каза Макдона. – Просто кажи какво искаш. Мога да ти помогна.

Ник погледна надясно. През вратата в дневната виждаше Али, която обаче оставаше извън полезрението на сенатора. Ник вече беше изключил охранителните камери.

Али бръкна в джоба на сакото на Макдона и извади телефона му.