Ли Чайлд - По-добре мъртви

– Не се тревожи. Това е временно.

– Защо дойде?

– Чух, че си загазила. И реших, че ти би направила същото за мен.

– Дойде да ми помогнеш ли?

– И да намеря Дендонкър.

Фентън въздъхна.

– Надявах се… Не, забрави! Това е глупаво!

– Кое?

– Надявах се да донесеш новини. За Майкъл. Че е жив.

Не казах нищо.

– Е – попита Фентън след малко, – какво следва оттук нататък?

– Дендонкър ще ме пусне утре сутринта. Ще се върна за теб.

– Смяташ ли, че ще ме остави жива достатъчно дълго?

– Гарантирам ти го.

– Защо му е да го прави?

– Убеден е, че се налага. За да получи това, което иска.

– Каква точно сделка си сключил с него?

– Такава, която няма да му донесе каквото очаква.

– Защо?

– Защото ще го надхитря.

Фентън не отговори. Тя сложи глава на рамото ми, но разбрах, че не се кани да заспи. Долових напрежение в тялото ѝ.

– Ричър? – Тя повдигна глава. – Наистина ли ще се върнеш?

– Разчитай на това.

– Нямам право да те моля за каквото и да било, но когато се върнеш, ще ми помогнеш ли за нещо?

– За какво?

– Тялото на Майкъл. Помогни ми да го открия. Искам да го отнеса у дома. Да го погреба, както му е редът.

Не отговорих веднага. Молбата ѝ бе разбираема. Не виждах как мога да ѝ откажа. Но тялото на Майкъл можеше да бъде къде ли не. Погребано в пясъците на пустинята. Изгорено до неузнаваемост. Взривено на парчета. Не исках да се впускам в безнадеждно търсене, на което не му се вижда краят.

– Не се притеснявай – каза Фентън, сякаш прочела мислите ми. – Знам къде ще го открием. Онзи тип при Дървото каза "на обичайното място". Знам къде е това.

Под одеялото ставаше задушно. Фентън вдигна ръка, за да го отметне, но я спрях.

– Чакай малко – прошепнах ѝ. – Искам да те питам нещо. За Майкъл. Вярно ли е, че е обичал загадки? Мистериозни улики?

– Предполагам. Никога не съм обръщала внимание на подобни неща. Аз съм прекалено… буквална. Прекалено аналитична. Това е една от разликите между нас. Да вземем например кръстословиците. Майкъл ги обожаваше. Аз ги мразех. Прекалено педантична съм. Винаги мога да изброя десет причини защо отговорът не е този. Кръстословиците просто ме подлудяват.

Фентън не изчака да я попитам още нещо. Тя просто отметна одеялото. Лежахме един до друг и дишахме въздуха, който изведнъж ни се стори малко по-свеж. После тя сложи глава на рамото ми. Завъртя се настрани. Преметна ръка върху гърдите ми. Застина неподвижно, ако не се брои едва доловимото потрепване, пробягало по гръбнака ѝ. Вдигнах ръка и обвих рамото ѝ с длан. Тя зарови лице във врата ми. Косата ѝ ухаеше на лавандула. Пет пари не давах за неравната възглавница. За тънкия като лист хартия матрак. За твърдия под отдолу. Нощта в компанията на Фентън бе за предпочитане пред онази в моргата редом с тялото на онзи нещастник, подложен на аутопсия. Това бе сигурно. Макар че бих предпочел някое място далече от тук.

– Ричър? – гласът на Фентън прозвуча по-тихо от преди. – Наистина ли всичко ще се оправи?

– Да – отвърнах аз. – За нас.

Усетих тялото на Фентън да се отпуска и дишането ѝ да става все по-бавно и дълбоко. Но когато се опитах да последвам примера ѝ и да се унеса в сън, не извадих нейния късмет. Не веднага. Главата ми щеше да се пръсне от въпроси. И съмнения. За Дендонкър. За целия театър, който играехме. Аз едва не бях причинил отвличането му. И бях убил част от хората му. Бях подпалил фирмата му. Бях проникнал в тайния му щаб. Той би трябвало да ми е бесен. Изпълнен с гняв и омраза. А вместо това ми правеше предложение, сякаш се бях явил на събеседване за работа в сладкарница. Явно пропусках нещо. Нямаше друго обяснение. И нямах представа колко значимо е това, което пропускам.

Дендонкър спокойно можеше да изпрати някого от екипа си контрабандисти да достави бомбата. Екип, който отдавна работеше заедно и към който Фентън се бе присъединила преди време. Това щеше да бъде най-лесното решение за него. Най-логичното. Той обаче не бе поел в тази посока. Нещо повече, Дендонкър бе положил съзнателни усилия да я избегне. При това не веднъж, а два пъти. Първо, когато бе наел Майкъл да транспортира бомбата, макар специалността му да бе съвсем друга. А сега бе избрал мен. Дендонкър бе твърдо решил да раздели операцията на отделни етапи, които да изолира един от друг. Това бе очевидно. Но то не се връзваше с идеята на Майкъл за невинен протест.

Предположих, че зад всичко това се крие още нещо. Някой друг се бе свързал с Дендонкър. Някой, който възнамеряваше да хвърли в хаос тържествата по случай Деня на ветераните. И който разполагаше с достатъчно дълбоки джобове, за да убеди Дендонкър да играе по свирката му. Или с достатъчно голяма тояга, за да го принуди. Дендонкър вече имаше Майкъл. Човекът на Фентън бе заявил, че Дендонкър е наел Майкъл, за да му помогне с продажбата на сухопътни мини. Не се съмнявах, че за Дендонкър не е представлявало никакъв проблем да убеди Майкъл, че протестът всъщност е негова идея. В резултат на което Майкъл бе създал тези устройства. Бе ги проектирал. Сглобил. Изпробвал. Но после се бе случило нещо. Майкъл се бе уплашил. И бе изпратил онова SOS съобщение до сестра си.