Ли Чайлд - По-добре мъртви

Не помръднах от мястото си до вратата.

Дендонкър примигна няколко пъти и впери поглед в далечината, сякаш се опитваше да направи някакво сложно изчисление наум.

– Добре. Разбирам проблема. Ето какво ще направим. Избери си едно.

Не помръднах.

– Първоначалният план бе да използваме три, но решихме, че едно ще свърши по-добра работа. Избери си някое. Ще го изнесем навън и ще го включим. Сам ще се убедиш, че е напълно безвредно.

Прецених, че след като Дендонкър е готов да жертва една от бомбите си, ще бъде лудост да не му позволя да го направи. Така впоследствие щях да имам една грижа по-малко. Затова застанах пред редицата от снаряди. Огледах ги внимателно. Видях, че корпусите на всички са пробити. Дупките бяха кръгли, с диаметър един сантиметър, разположени точно под мястото, където се поставят носовите конуси. От една от дупките на всеки снаряд излизаше тръба. Тръбите бяха изработени от черен каучук и водеха надолу, към помпа, монтирана в средата на всяка количка. Помпите на свой ред бяха свързани с акумулаторни батерии. От онези, които се монтират на малолитражни автомобили или косачки за трева. Всеки акумулатор бе свързан с часовник и мобилен телефон. Часовниците бяха дигитални. От тях бяха останали само корпусите, но не и каишките. Бяха стари модели на "Касио". Брат ми Джо имаше подобен в началото на 90-те. Часовниците бяха прикрепени върху снарядите в лявата част, а телефоните – върху снарядите в дясната част на всяка количка. Телефоните имаха истински клавиатури и малки дисплеи. Изглеждаха съвсем стари и обикновени, но солидни, надеждни. Вероятно щяха да се окажат излишни, ако часовниците свършеха своята работа.

Очаквах, че ще успея да открия нещо различно в някое устройство. Нещо дребно и незначително, което да покаже, че то е подготвено специално за тази демонстрация. Или че Дендонкър ще се опита да ме излъже като илюзионист, който избира карта от тестето, която някак си е маркирана. Затова щях да избера една от останалите. Но не успях да видя нищо. Всичките ми изглеждаха напълно еднакви. Дендонкър стоеше на крачка зад мен. Не помръдваше. Езикът на тялото му не издаваше абсолютно нищо. Лицето му бе абсолютно безизразно.

– Какво чакаш? – Дендонкър посочи снарядите, без ръката му да спира върху някой от тях. – Всичките са еднакви. Избери си един.

Когато се съмнявам в подобни ситуации, разчитам на числата. Устройствата бяха три. От едно до три има две прости числа. Затова избрах второто устройство.

Дендонкър извади мобилния си телефон и нареди на някого веднага да дойде в работилницата. Две минути по-късно се появи Мансур. Дендонкър му посочи устройството, което бях избрал, и му нареди да го изнесе навън. Мансур прекоси помещението и го огледа за миг. После хвана снаряда по средата, онзи, който бе монтиран изправен, и го забута към вратата. През цялото време се преструваше, че не ме забелязва. Сякаш бяхме улични котараци, които враждуват за нещо.

Сигурно сме изглеждали странно, погледнати отстрани. Първи вървеше Мансур, който тикаше бомбата пред себе си. Следваше го Дендонкър, а после аз. Накрая вървеше пазачът с узито на разстояние, което явно смяташе за безопасно. Никой не проговори, докато минавахме през първата двойна врата. През остъкления коридор. През втората двойна врата. През трапезарията. През физкултурния салон. Дори когато излязохме на паркинга. Мансур продължи, докато стигна двата джипа. Навън почти се бе стъмнило. Щом Мансур излезе от обсега на светлината, която се процеждаше през високите прозорци, силуетът му се стопи в мрака. Иззад ъгъла не проникваше жълто-оранжева светлина. Не се чуваше звук освен от потракването на колелцата върху асфалта. Импровизираният футболен мач явно бе приключил.

Дендонкър проведе нов разговор. Нареди на някого да включи прожекторите. Миг по-късно светлина огря целия периметър на сградата. Сякаш се появи крепостен ров, но не от вода, а от светлина. Пред нас Мансур побутна колелцата с върха на обувката си. Едно по едно. Задейства спирачките им. После се отдалечи и застана до шефа си.

Дендонкър набра друг номер, протегна телефона към мен и попита:

– Искаш ли да го направиш?

Поклатих глава.

– Добре. – Дендонкър натисна зеления бутон, затвори телефона и го прибра в джоба си. – Гледай.

Не се случи абсолютно нищо в следващите десет секунди. Двайсет. После чух три пиукания. Остри. Пронизителни. Като от електронно устройство. Помпата забръмча. Бръмченето премина в стабилен ритъм. Появи се дим. Отначало струйката бе съвсем тънка. Бяла. От дупките в корпуса на снаряда по средата. После димът стана по-гъст и мощен. Като пара от чайник. От дупките в десния снаряд излезе син дим. Двете струи се устремиха нагоре една до друга, но без да се смесват. Накрая се задейства и левият снаряд. От него излезе червен дим. Той също се устреми нагоре и бързо настигна по обем останалите два.