Ли Чайлд - По-добре мъртви

– Насам, тъпако – каза Мансур, спря пред първата врата и я отключи.

Изчаках секунда и отидох при него. Мъжът с узито ме последва.

– Влизай – подкани ме Мансур и отвори вратата.

Прекрачих прага и той ме блъсна в гърба. Силно. С разперени пръсти. Дланта му опря точно между плешките ми. Мансур вложи цялата си сила, сякаш се опитваше да ме запрати в отсрещната стена. Малко отмъщение за случилото се по-рано, предполагам. Сигурно се надяваше да се просна по лице и да се изложа. В такъв случай Мансур щеше да остане разочарован. Защото видях навреме движението на ръката му. То се отрази в прозореца. Запънах крак. Наведох се назад. И почти не наруших крачката си.

Стаята бе същата като кабинета на Дендонкър и работилницата, просто разположението бе огледално. Тоалетните бяха вляво, а дъската – вдясно. Обзавеждането ѝ се състоеше от едно-единствено походно легло. Разположено в средата на стаята. Захванато с винтове за пода. На него седеше Фентън. Тя хвана патерицата си, изправи се и направи една крачка към мен.

Вратата се затръшна зад гърба ми. Стъпките на Мансур заглъхнаха по коридора. След трийсет секунди обаче те се върнаха. Вратата се отвори и в стаята влетя матрак. Направих крачка встрани, за да не ме удари. Матракът бе тънък, на бежови и масленозелени райета. Целият бе в петна. Вероятно Мансур го бе взел от работилницата. Без да си направи труда да донесе чаршафите и одеялото. Да не говорим за възглавниците.

– Лека нощ, тъпаци! – каза той и затръшна вратата отново.

Чух го да заключва, след което два чифта стъпки заглъхнаха в далечината.

Фентън закуцука около падналия на пода матрак, скъси разстоянието помежду ни и ме прегърна със свободната си ръка. Придърпа ме към себе си и опря глава на гърдите ми.

– Не мога да повярвам, че си тук! – каза тя, след което ме пусна и отстъпи крачка назад. – Не биваше да идваш. Знаеш го, нали? Къде ти беше умът?

– Аз съм като котките. Имам девет живота. Не е толкова лесно да се отърве човек от мен.

– Не е смешно. Сега и двамата сме загазили. И то здравата. Честно казано, не виждам никакъв изход. Нито за мен, нито за теб.

Поклатих глава:

– Не се тревожи. Всичко ще се оправи. Дай ми три дни и ще се прибереш у дома жива и здрава.

Фентън вдигна свободната си ръка, посочи ухото си, после описа кръг, обхващайки стаята.

– Мога само да ти благодаря. И да ти се извиня, че те забърках в тази история.

– Няма нищо – отвърнах аз, взех матрака и го разположих на пода, на два метра от леглото. – Не се притеснявай. – Повторих сигнала ѝ, който означаваше, че е възможно някой да ни подслушва. – Сключих сделка с Дендонкър. Ще свърша една работа, след което ще пусне и двама ни.

– О! – Фентън завъртя театрално очи. – Добре. Това наистина ме успокоява.

Отидох до тоалетната и когато се върнах, видях, че тя е свалила матрака от леглото си и го е разположила на пода до моя. Бе простряла чаршафа си така, че да покрива половината от двата матрака, и ми бе дала едната си възглавница.

– Ще загасиш ли лампата? – попита Фентън.

Натиснах ключа и тръгнах бавно напред, докато кракът ми не опря в матрака. Легнах и сложих глава върху възглавницата, но не събух обувките си. Исках да съм готов за онова, което ще ми донесе утрото, каквото и да е то. Не изпитвах никакво доверие към Дендонкър. И нямах абсолютно никакъв проблем да си представя как Мансур и приятелчетата му замислят някоя тъпа комбинация как да се отърват от мен.

Миг по-късно Фентън седна на своя матрак. Чух как патерицата ѝ изтрака по пода. Усетих я да ляга до мен. Тя остана неподвижна за секунда, след което се приближи към моята половина на импровизираното легло. Долепи се до мен. Почувствах топлия ѝ дъх върху врата си. После Фентън потрепна рязко, сякаш бе получила конвулсии. Нещо падна върху главата ми. Нещо, което вонеше ужасно. На смесица от дизелово гориво и мухъл. Беше одеялото ѝ. Ако съдех по теглото му, тя го бе сгънала няколко пъти. За да приглуши звука.

– Къде сме? – прошепна Фентън.

– Не знаеш ли? – отвърнах ѝ също шепнешком.

– Сложиха ми качулка на главата. Накараха ме да сляза по някаква стълба. Имах чувството, че съм попаднала в тунел. В другия му край пак имаше стълби.

– Ние сме в Мексико. Тунелът всъщност е голяма канализационна тръба, която минава под границата.

– Как разбра за него?

– Много съм добър в издирването на хора, забрави ли?

– Каза, че си много добър в залавянето на хора. Този път май нас ни заловиха.