Ли Чайлд - По-добре мъртви

– Виждаш ли? Дим!

Дендонкър пристъпи напред и застана на две крачки от устройството. Посегна с лявата си ръка, загреба театрално малко дим от всеки цвят и го поднесе към устата и носа си. Закашля се след десетина секунди, върна се на предишното си място и заяви:

– Малко пари на гърлото, не мога да го отрека. Но определено не е отровен. И няма никакви експлозии. Няма никаква опасност. Е, доволен ли си?

Изчаках още минутка. Синият дим издържа най-дълго, но и трите снаряда произведоха впечатляващо количество. Разстоянието между стената и оградата, простряла се по цялата дължина на сградата, бе изпълнено е трептящ облак в цветовете на националното знаме. Бях впечатлен. Когато Соня ми разказа за плана на Майкъл, бях изпълнен със съмнение. Представих си малко кълбо дим. Бледи цветове. Мимолетно действие. Нищо, което да впечатли аудиторията. Независимо дали гледа на живо, или по телевизията. Никой обаче не би могъл да пропусне подобна демонстрация.

– Доволен ли си? – погледна ме Дендонкър. – Ще приемеш ли?

Замислих се какво ли може да се обърка. Дали не трябваше да обърна повече внимание на предложението му?

– Искаш да взема едно от тези неща, да карам в продължение на три дни и да го оставя някъде, така ли? – попитах аз.

– Точно така – кимна Дендонкър. – Само това и нищо повече.

– Къде искаш да го откарам?

– Ще получаваш инструкции ден по ден.

Три дни път. Достатъчно време, за да стигна до Канада. Или на юг до Централна Америка. Но по-реалистичното предположение би било Източното крайбрежие. Мишената най-вероятно се намираше във Федерален окръг Колумбия. Белият дом, Пентагонът, нещо подобно…

– Добре – отвърнах аз. – Но защо искаш да я оставям някъде? Какъв е смисълът?

– Имам си причини. Не е нужно да ги знаеш. Освен това те не подлежат на обсъждане. Единственият въпрос е кой ще кара камиона. Съгласиш ли се, можеш да правиш каквото искаш, когато приключиш. Откажеш ли, ще потърся друг човек за тази работа.

– А жената?

– Съдбите ви са свързани. Избереш ли да живееш, и тя ще живее. Избереш ли…

– Добре. Тя може да дойде с мен. В камиона. Можем да се редуваме зад волана. Или да ми помага е навигацията.

Дендонкър поклати глава.

– Тя ще остане наша гостенка до края на твоята мисия.

– С други думи, нямаш ми доверие.

Дендонкър не отговори.

– Всичко е ясно, защото и аз ти нямам доверие. Как мога да бъда сигурен, че няма да убиеш жената веднага след като потегля?

Дендонкър се замисли.

– Прав си. Преди да заминеш, ще ти върна телефона. И ще ти дам номер. Можеш да звъниш на него по всяко време. И да говориш с нея. Така ще си убеден, че е добре.

– Ще оставиш твой пленник с телефон подръка? По цял ден?

– Разбира се, че не. Някой от хората ми ще ѝ носи телефона, когато се обаждаш.

Щях да бъда по-доволен, ако знаех кой точно от хората му ще носи телефона на Фентън. Ако можех да бъда сигурен, че ще е само един човек. Но все пак имах предположение кой може да е той. И каква роля би играл. Реших, че това ме устройва предвид обстоятелствата.

Майка ми бе французойка. Аз самият съм роден в Германия. Живял съм във военни бази в една дузина страни по света. Слушал съм хора да говорят на какви ли не езици. Някои ми звучат познати. Други мога да разпозная с лекота. Трети – не толкова лесно.

Думите, които излязоха от устата на Дендонкър, бяха изречени на английски. Знаех обаче, че те означават нещо съвсем друго. Нещо, което нямах никакъв проблем да разбера. Той искаше от мен да му свърша мръсната работа. Да транспортирам бомбата вместо него. Фентън щеше да остане жива дотогава. А после Дендонкър щеше да я убие. Мен също. Може би в камиона бе поставен експлозив. Може би някой снайперист щеше да ме издебне. Но в никакъв случай нямаше да остави двама ни с Фентън живи.

Разбрах какво се крие зад думите на Дендонкър още когато изложи плана си. Не се съмнявах в това. Не знаех обаче дали той е разбрал какво се крие зад моите думи, когато дадох съгласието си. Което бе съвсем друг въпрос. И отговорът му нямаше да допадне на Дендонкър.

Демонстрацията приключи. Условията по сделката бяха ясни. Вятърът се усили. Започна да брули дрехите ни. Довя нощен хлад откъм пустинята. Нямаше причина да стоим навън, затова се върнахме в сградата. Влязохме в същия ред, но две неща се бяха променили. Първо, Мансур не буташе бомбата пред себе си. Той остави количката с трите снаряда отвън, на паркинга. Втората разлика се появи, когато стигнахме края на остъкления коридор. Минахме през двойната врата и Мансур зави наляво. Дендонкър тръгна надясно, към кабинета си. Аз спрях на място. Мъжът с узито едва не се блъсна в мен.