Ли Чайлд - По-добре мъртви

Дендонкър стоеше между двете врати. Въртеше се на място като петгодишно хлапе. Обърнах се, опрях ръце на стената и застанах неподвижно, докато ме претърси. Той се справи доста професионално. Прекалено театрално, но все пак компетентно. Когато приключи, Дендонкър ми върна паспорта и парите, но задържа четката за зъби и останалите ми вещи.

– Ела – каза Дендонкър и тръгна към наредените в кръг столове. – Седни.

Последвах го и се настаних срещу него.

Дендонкър не каза нищо. Просто седеше и ме гледаше. Коленете му бяха допрени. Ръцете му лежаха върху бедрата. Главата му бе леко наклонена настрани. Приличаше на човек в старчески дом, който очаква началото на някаква сбирка и изгаря от любопитство да научи повече за новодошлите. Но ако той си мислеше, че мълчанието ще ме предразположи да говоря, не бе познал.

Дендонкър се отказа след две минути. Той прокара оцелелите два пръста на дясната си ръка през оредялата си коса и облиза устни.

– Е, да се залавяме за работа. Но първо искам да ти задам един въпрос. За кого работиш, Ричър?

– За никого.

– Добре. Значи си свободен играч. Наемник. Кой те нае?

– Никой.

– Все някой го е направил. И аз знам кой. Можеш да изречеш името му. Няма да проявиш неконфиденциалност.

– Никой не ме е наел.

Дендонкър ме погледна право в очите.

– Надир Халил. Нали? Достатъчно е да кимнеш. Не е необходимо да изричаш името му.

– Никога не съм го чувал.

Дендонкър замълча за момент. Лицето му остана безизразно. Не можех да преценя дали изпитва облекчение, или разочарование.

– Добре – поклати глава той. – Да се върнем на моето предложение. А то е съвсем просто. Елементарно. Никой няма да пострада. Изпълниш ли го, ти и приятелката ти ще отлетите свободни като птички. Как ти звучи?

Не казах нищо.

– Работата е свързана с шофиране. И с малко физически труд, който не би трябвало да е проблем за човек с твоите габарити. Задачата ще отнеме три дни. Ще ти дам маршрута, по който да пътуваш, ще платя храната по пътя и две нощувки в хотел. Става въпрос за хубави хотели. После, когато пристигнеш на мястото, ще оставиш стоката. Всъщност това е само един предмет. Виждаш ли? Лесна работа. Да разбирам ли, че приемаш?

– Не приемам.

– Може би не се изразих ясно каква е алтернативата. – Дендонкър кимна към мъжа с узито. – Пустинята наоколо е достатъчно обширна. Пълна с хищници. Никой никога няма да открие телата ви. Нито твоето, нито на приятелката ти.

– Отговорът ми остава не. Не съм момче за поръчки. Освен това е по-добре да загинат двама души, отколкото петдесет.

– Нищо не разбирам – престори се на объркан Дендонкър. – Какви петдесет жертви?

– Това, което искаш да доставя някъде. Знам какво представлява.

Бръчки прорязаха челото на Дендонкър.

– Устройството е напълно безвредно. Давам ти думата си.

Не казах нищо.

– Не знам какво си чул, но ако мислиш, че ще превозваш нещо опасно, явно си бил подведен. – Дендонкър стана и каза: – Ела. Сам ще се убедиш.

Дендонкър ме поведе към следващото помещение по коридора. То се оказа поредната класна стая. Формата ѝ бе същата като офиса на Дендонкър. Както и размерите. Разположението. Същите тоалетни. Същият широк правоъгълен прозорец и същата врата навън, покрити със стоманени плоскости. Същата студена бяла светлина. Още едно походно легло, разположено до стената, с тази разлика, че тук имаше две възглавници и едно зелено одеяло върху чаршафите. А вместо наредените в кръг столове по средата на стаята сякаш бе изсипан целият инвентар на мобилна работилница. Видях сгъваема метална работна маса с менгеме, от което висяха два чифта предпазни очила. До нея стоеше количка с две големи газови бутилки, привързани с верига. Едната бе по-голяма от другата. Предположих, че това са кислород и ацетилен. Те бяха свързани с гъвкава тръба с накрайник. Видях още четири шкафчета е инструменти с безброй чекмеджета. Всичките бяха олющени и очукани. Очевидно бе, че са доста използвани.

Дендонкър прекоси стаята и застана до стената вляво, встрани от дъската. В края на редицата от артилерийски снаряди. Девет на брой. Разделени на три групи по три. Снарядът в центъра на всяка тройка сочеше нагоре. Един бе завъртян надясно и един наляво. Всеки от трите снаряда бе поставен върху метална основа, която наподобяваше поднос. Страните на подноса бяха високи десетина сантиметра и във всеки ъгъл имаше колело.

– За това става въпроса – Дендонкър посочи снарядите. – За едно от тези устройства. Те генерират дим. Това е всичко. Нищо вредно. Нищо опасно.