Ли Чайлд - По-добре мъртви

Погледнато отвисоко, училището наподобяваше буквата Н. Физкултурният салон и столът бяха разположени по едната вертикална линия. Остъкленият коридор бе напречната. Другата вертикална линия би трябвало да е половината на Дендонкър. Надявах се тя да има достатъчно врати и прозорци. Така и се оказа. Във всяка от двете по-къси страни имаше по една врата. И четири в по-дългата страна. Както и четири прозореца. Големи. Размерите им бяха два метра височина и шест метра ширина. Но те не ми вършеха работа, тъй като бяха покрити. При това не с дъски, а със стоманени плоскости. Дебели над сантиметър. Захванати със секретни болтове. От онези, които използват по строежите на луксозни сгради, за да държат крадците по-надалече. Нямаше как да мина през тях. Нито можех да се кача на покрива. Водосточните тръби бяха отрязани на височина пет метра над земята. Не можех и да влетя в сградата с кола. Протежението ѝ бе осеяно с огромни бетонни полукълба с диаметър един и двайсет. Подсилени със стоманени пръти. Разстоянието между тях бе не повече от деветдесет сантиметра. Единственият начин да се влезе в сградата бе с танк. Или експлозиви. Не разполагах нито с едното, нито с другото. При това положение единственото място, откъдето да проникна, оставаше остъкленият коридор. Трябваше да преосмисля плана си. Да проявя повече креативност.

Не забелязах нищо интересно между дългата страна на сградата и оградата. Нищо освен голямо парче земя, покрито с мека гумена настилка. Вероятно някога това е било игрище. Сега мястото бе празно, затова тръгнах към следващия ъгъл. Озовах се пред нещо като барака, построена от бетонни тухли, боядисани в бяло, с покрив от гофрирана ламарина. Дървената врата бе заключена с катинар. Нов. Масивен. Прозорецът бе разположен на височината на главата ми. Той имаше решетка, но не и стъкло. Запалих клечка кибрит. Надигнах се. Надзърнах. И веднага угасих клечката. Бараката бе пълна с цилиндрични предмети с равни основи и остри върхове, насочени към тавана. Артилерийски снаряди. Строени в двайсет редици от по петнайсет. Най-малко. Изглеждаха в лошо състояние. Корпусите им бяха ръждясали и корозирали. Някои бяха издраскани и очукани. Съвсем не изгарях от желание да се забърквам в това.

Открих друга постройка, разположена на три метра от тази. Тя бе по-малка. С формата на куб, макар и леко неправилен. Стените ѝ едва ли бяха дълги повече от метър. Цялата бе метална, включително покрива. Или капака? В горната част на стените бяха пробити малки дупки с диаметър два-три сантиметра. Предната стена бе окачена на панти и играеше ролята на врата. Тя бе леко открехната. Отворих я по-широко. Запалих нова клечка кибрит и огледах вътре. Помещението бе празно, но със сигурност бе използвано наскоро. Може би тук бяха държали животни, ако съдех по миризмата. А може и помещението да бе част от схемата за отвличания и разпити на Дендонкър. Защото това бе място, в което никой не би искал да се озове. Особено когато напече обедното слънце.

Завърших обиколката на сградата и се върнах вътре. Стигнах до физкултурния салон, който се намираше срещу ученическия стол. И приклекнах пред вратите, които водеха към остъкления коридор. Почуках. Както го правех във военната полиция. Очаквах да се случи едно от следните три неща. Мъжете от другата страна на вратата да не ми обърнат внимание. Да повикат подкрепление. Или да решат сами да проверят какво става.

Първата опция не ме устройваше. Можех да се справя с втората. Но се надявах на третата. Всъщност се надявах единият от хората на Дендонкър да остане на мястото си, а другият да дойде до вратата. И да я отвори. Това щеше да бъде лявото крило, ако съдех по начина, по който се затваряха двете ѝ половини. Вратата щеше да се отвори навън, в коридора, след което щеше да се появи или пистолетът, или главата му. За мен беше безразлично кое от двете. Бях готов да сграбча каквото и да се появеше през вратата. Щях да дръпна рязко мъжа навън. Да извия врата му. И да го направя бързо, преди вратата да се затвори. После щях да взема узито и да стрелям през отвора. Свършеха ли ми патроните, щях да вляза вътре с пистолет в ръка. Ако все още се налагаше. Ако мъжът вътре не бе заприличал на швейцарско сирене. После щях да взема ключа, транспондера или какво бе необходимо, за да отворя другата врата. Така щях да разбера какво охраняват тези двамата. Или кого. Вероятно Дендонкър. Надявах се там да открия и Фентън.

Не последва никаква реакция след първото ми почукване, затова опитах отново. Миг по-късно чух стъпки. Тежки. Целеустремени. Вратата се отвори. Лявата, както бях предположил. Появи се Мансур. Но не надникна навън, както очаквах. Не спря. Просто мина през вратата и продължи по коридора.