Ли Чайлд - По-добре мъртви

Бюрото, зад което стоеше мъжът с патериците, охраняваше входа към огромно помещение, което наподобяваше фабричен цех. Покрай едната стена бяха строени в редица четири гигантски бойлера. Срещу тях бяха разположени четири също гигантски резервоара за вода. Таванът бе скрит зад плетеница от масивни тръби. Някои имаха топлоизолация, други бяха само боядисани. Тръбите се виеха във всички посоки. В далечния ъгъл имаше врата. Това бе единственият изход, който виждах. Освен тунела, разбира се. Прекосих помещението и я отворих.

Вратата водеше към дървено стълбище. Някога явно е било боядисано в бяло, но сега боята се лющеше и от средата на всяко стъпало надничаше оголена дървесина. Предположих, че хората на Дендонкър използват стълбището доста по-усърдно, отколкото са предвиждали някога архитектите. Качих се по него. Бавно. Движех се по края на стъпалата, за да избегна проскърцването им. Горе открих друга врата. Спрях. Ослушах се. Не чух нищо.

Натиснах дръжката на бравата. Не беше заключена. Отвори се лесно и се озовах в ъгъла на кухня. Тя също бе огромна, с бели плочки по стените и плотове от неръждаема стомана. И с всевъзможни печки. Фурни. Микровълнови. Работни маси. Едната стена бе заета от масивни хладилници. Другата – от кухненски шкафове. Избрах един наслуки. Оказа се пълен с консерви боб. Стотици консерви и все миниатюрни. За една порция може би. Предназначена за злояди деца. Странен избор предвид мащабите на оборудването в тази кухня.

Кухнята бе отделена от трапезарията с помощта на плот за сервиране. Нисък. Разположен на височина, подходяща за деца. Той заемаше цялата ширина на помещението. Част от левия край на плота бе подвижна, захваната с панти. Тя бе вдигната, затова минах през нея. Трапезарията бе потънала в сумрак. Имах чувството, че съм попаднал в пещера. Таванът бе висок поне шест метра. Светеше една-единствена крушка, монтирана приблизително по средата. Едва успявах да различа очертанията на предметите наоколо. Подът бе покрит с паркет, нареден като рибена кост. Имаше само една маса. Кръгла. Изработена от бяла пластмаса. Около нея в груб кръг бяха подредени шест стола. Те изглеждаха не на място. Помещението сякаш бе проектирано за дълги, масивни маси, подредени в успоредни редици. А не за евтина градинска мебел. Вдясно имаше двойна врата. Масивна. Не ми позволяваше да видя къде води. Останалата част от стената бе стъклена. Прозрачните панели бяха разделени от тънки метални рамки. Самите панели заемаха цялото пространство от пода до тавана. От другата им страна се процеждаше студена бяла светлина. Пристъпих напред, за да открия източника ѝ, и замръзнах на място.

Липсата на осветление в трапезарията спаси живота ми. Не позволи на онези двамата да ме видят. Мъжете, придружили Дендонкър в моргата. Те се намираха в далечния край на коридора, който започваше от другата страна на двойната врата. Седяха на столове, разположени пред също такава двойна врата. Коридорът бе широк два метра и половина. И дълъг малко повече от шест метра. Той имаше стъклени стени и стъклен таван. Три капандури, разположени на равни разстояния. И осветителни тела с по две флуоресцентни тръби. Те минаваха по цялата дължина на коридора. Бяха много мощни и ярки. Ако човек се намира в ярко осветена зона, очите му трудно могат да различат предмети, разположени на доста по-тъмно място. Което бе добре за мен. Защото онези двамата бяха въоръжени. При това с узита. Интересен избор. Това не бе нито най-лекото, нито най-скорострелното оръжие. Нито пък имаше най-много патрони в пълнителя. Пазарът предлагаше далеч по-добри опции. Който и да било вариант на "Хеклер и Кох МП 5" например. Това бих избрал на тяхно място. Но какво можех да направя сега? Сам? Срещу две узита? Шансовете не бяха на моя страна.

По всичко изглеждаше, че остъкленият коридор води към другата половина на сградата, която бе огледална на тази, в която се намирах. Поне погледната отвън. Нищо чудно вътрешното разпределение да се различаваше. Не виждах причина едно училище да се нуждае от два ученически стола с две кухни и две трапезарии. Предвид пазачите с узита това вероятно бе половината на Дендонкър, както се бе изразил онзи нещастник със счупения глезен. Налагаше се да открия друг вход. За да заобиколя сградата отвън. А това означаваше, че трябва да открия изход.

Пред мен, в края на трапезарията, точно срещу кухнята, имаше две врати. Табелката върху дясната гласеше Директор. Върху лявата – Заместник-директор. Проверих и двете стаи. И двете се оказаха празни. Никакви мебели. Никакви снимки по стените. Никакви шкафове или гардероби. И никакви врати, които да водят навън.