Ли Чайлд - По-добре мъртви

Стоях в основата на това изкачване и виждах докъде стига тунелът. А той продължаваше поне още четиристотин метра. И все се изкачваше. Право напред. Използвах къщата за ориентир и си представих къде точно минава границата. Изчислих разстоянието до сградите от другата страна. Онези, които бях видял при пристигането ми в града с Фентън. Всичко се връзваше. Замислих се за инженерите и строителите от Управлението на обществените дейности, пристигнали тук преди много години. Поставих се на тяхно място. Те са били изправени пред две предизвикателства. Наличието на прекалено много вода и на гравитация. Не са могли да накарат водата да изчезне. Не са могли да я накарат да тръгне нагоре по хълма. И не са искали да се стича надолу и да наводнява северната част на града. Затова са прокарали отклонение от канализационната мрежа. Превърнали са гравитацията в съюзник. Използвали са предимствата ѝ. И са свързали двете канализационни мрежи.

Инженерите от 30-те години преценили, че това е най-практичното решение на проблема. Те били специалисти, а не политици. Нито служители на граничната охрана. По онова време светът бил различен. Хората не се притеснявали от наркобарони. Наркокартели. Гранични стени. По онова време те виждали само двете половини на един град, разделен от една произволна линия на картата. Инженерите от 30-те години преценили, че задачата им е да подобрят живота на хората тук. А сега изглеждаше, че са сбъднали мечтата на контрабандиста. Нищо чудно, че Дендонкър бе избрал това градче. И тази къща. Дендонкър не беше глупак. Това ставаше все по-ясно с всеки изминал ден.

Продължих нагоре. Със същата скорост. Със същия ритъм. Колкото по-далече стигах, толкова по-очевидно ставаше, че Дендонкър може да е получил тунела наготово, но не е стоял със скръстени ръце. Минах покрай няколко по-нови участъка, зазидани с тухли. Кръпките бяха кръгли. Следваха контурите на стената. Явно на места е имало отвори на по-малки канали, които сега бяха зазидани. Дендонкър добре си бе написал домашното. Явно бе попаднал на строителните архиви. Включително на схемата на подземната канализация. Предположих, че мрежата е имала дървовидна структура – широк, прав ствол с по-тънки разклонения, които водят наляво и надясно. Разклоненията минаваха под южната част на града. Събираха излишната вода. Отвеждаха я в резервоар. Това бе ключовият елемент в цялата система. Той обаче не се намираше в тази централна секция. И когато Дендонкър бе блокирал разклоненията, бе получил сух тунел. Нямах представа как се е отразило това на канализационната мрежа. Може населението да бе намаляло дотолкова, че вече да няма достатъчно вода, която да създава проблеми. Може количеството валежи в наши дни да бе намаляло. Може отново да ставаха наводнения. Какъвто и да бе резултатът, съмнявах се, че Дендонкър го е грижа. Не и след като можеше да снове необезпокоявано под границата и да пренася каквото си пожелае по личната си жп линия между двете половини на едно заспало градче, от което никой не се интересуваше.

Оригиналният тунел свършваше след четиристотин и двайсет метра. А може би започваше там, където достигаше максималната си височина и водата започваше да се стича по хълма. Стигнах до стена, иззидана от същите бледожълти тухли. Със същата ронеща се мазилка. Но релсите завиваха наляво под ъгъл от деветдесет градуса и изчезваха в друг отвор. В горната му част бе вкопан още един стоманен трегер. Стената по периферията на дупката бе назъбена, от извадените тухли бяха останали зейнали дупки.

Пристъпих към стената и използвах огледалото, за да погледна зад ъгъла. Релсите продължаваха още три метра. В самия им край, точно пред бетонната стена, бе спряла дрезина. Тя бе достатъчно дълга, за да побере четирима души, седнали един зад друг. Или да превози обемист товар. Имаше място за доста кашони, сандъци и контейнери. Като онези, които Дендонкър пренасяше със самолети под прикритието на своя бизнес. Отстрани на дрезината минаваше кабел. Дебел, солиден, предназначен за високо напрежение. Краят му се скриваше в сива кутия, монтирана върху далечната стена. Предположих, че дрезината е електрическа, задвижвана от електромотор и акумулатори. Умно решение. Много по-лесно бе да натиснеш едно копче и да се повозиш, отколкото да буташ нещо толкова тежко нагоре по склона. Дрезината тежеше доста дори когато бе празна, какво оставаше, когато бе натоварена догоре.

Засякох движение в огледалото. Беше мъж. Изглеждаше ми познат, но не беше Мансур, а човекът, когото бях видял предишната вечер. Под уличната лампа, близо до граничната ограда. Същият, чийто глезен бях счупил. Той седеше зад бюро, което ми напомняше на онези, които използваха учителите в началното училище. Виждах гипсирания му крак, който се подаваше отдолу. На бюрото пред него лежеше папка. До нея стоеше шахматна дъска. Фигурите бяха подредени за началото на играта. Мъжът обаче не им обръщаше никакво внимание. Ръцете му бяха скръстени на гърдите. Главата му бе отметната назад. Сухожилията по врата му бяха изпънати. Той изглеждаше напрегнат. Нервен. Прибрах огледалцето, преди да го е забелязал. Извадих ключовете от джоба си. Избрах един на случаен принцип и започнах да дращя по стената. Първото ми движение бе късо и бързо. Второто – по-дълго. Последва ново кратко дращене. Не долових никаква реакция от човека на Дендонкър. Затова продължих. Така изписах три думи. ПОСЛЕДНО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. БЯГАЙ. Май не бе уместно предвид обстоятелствата. Може би по-правилно щеше да бъде да напиша ПОДСКАЧАЙ или КУЦУКАЙ.