Ли Чайлд - По-добре мъртви

В стената срещу прозорците имаше три врати. Опитах най-близката. Тя водеше до друго просторно помещение. Потънало в същия сумрак. То бе широко колкото трапезарията, но по-дълго, тъй като нямаше кухня. Вдясно, точно до офисите, имаше нещо като сцена. В далечния край се виждаха големи панорамни прозорци. По средата имаше двойна врата, която водеше навън. Другите две страни на правоъгълното помещение бяха заети от шведска стена. От централната греда на тавана висяха три въжета. Те бяха навити на руло на три метра над земята. Предположих, че това е бил физкултурният салон, който е играел ролята и на театрална сцена, и на зала за събирания. Някога. Защото сега бе превърнат в склад за алуминиевите контейнери на Дендонкър.

Въпросните контейнери имаха всевъзможни форми и размери. С колелца и без колелца. Повечето бяха струпани в далечния край на салона. Други бяха подредени в правоъгълници, очертани с цветно тиксо по пода. Правоъгълниците бяха четири. Пред всеки от тях с помощта на бяло тиксо бе изписана дума. Първата бе Изходящи. После: Готови. После Входящи. Накрая: Транзит.

Зоната, обозначена като Изходящи, бе празна. При Готови имаше един контейнер. При Входящи – нито един. При Транзит – два. Отворих контейнера от Готови. Той беше с колелца. Дължината му бе около метър и осемдесет, ширината деветдесет сантиметра, височината метър и двайсет. И беше празен. Пристъпих към онези в "транзитната" зона. Те бяха по-малки. Размерите им бяха метър и двайсет на деветдесет на трийсет. И двата бяха запечатани.

През ключалките минаваха тънки стоманени кабели, захванати с малки метални печати. Счупих най-близкия до мен. И отворих капака. Вътре беше пълно с пари. Пачки двайсетдоларови банкноти. Всичките използвани. От тях се носеше остра сладникава миризма, което ме наведе на мисълта, че са истински. Вторият контейнер бе облицован със син дунапрен. Той също бе пълен, но с картонени кутии. Всичките бяха еднакви по размери. Еднакви по форма. Бежови на цвят. Върху тях нямаше никакви надписи или означения. Избрах една на случаен принцип. Вътре открих пластмасови шишенца. Трийсет и две. Бели, с капачки, които не могат да бъдат отваряни от деца. Извадих едно шишенце. То имаше етикет отстрани. Надписът бе отпечатан с черно и лилаво мастило. Имаше още някакво лого, символи и баркод. И текст: Дилаудид (хидроморфон), незабавно освобождаване, 8 мг, 100 таблетки.

Съдържанието на контейнерите не ми вършеше никаква работа, затова отидох до вратата в стената от стъкло и стомана и надникнах навън. По фасадата на сградата се разливаше жълто-оранжева светлина. Пред мен се простираше паркинг. Имаше места за поне четирийсет автомобила, но само две от тях бяха заети. И двете от джипове. И двата бяха кадилак ескалейд. Целите черни, със затъмнени стъкла, покрити с прах. Стояха много ниско върху окачването си, но равномерно – отпред и отзад, – което означаваше, че най-вероятно са бронирани. Зад тях започваше ограда. Тя бе висока шест метра. Направена от масивна стоманена мрежа. Зад нея минаваше още една, също толкова висока, изработена от същия материал, но разположена на осем метра зад първата. Това означаваше, че всеки, който се опитва да проникне на територията на Дендонкър, ще трябва да среже две огради. Да отдели два пъти повече време. Да увеличи двойно риска да бъде забелязан от охраната.

Огледах се за камери. На всеки стълб от оградата бе монтирана по една. Всичките гледаха навън. Нито една не се движеше, затова тръгнах наляво покрай сградата. Когато наближих ъгъла, чух шум. Някой тичаше. Но не непрекъснато. Ту спринтираше, ту спираше и се обръщаше. Тогава долових и друг шум. Топуркане на боси крака. Приклекнах и надзърнах зад ъгъла. Видях откъде идва странната светлина. От два прожектора, разположени върху триноги като по строителните площадки. Те осветяваха дълъг правоъгълен участък, разположен покрай сградата чак до остъкления коридор. Там четирима души играеха футбол. Вероятно бяха на по двайсет и пет-шест години. И четиримата бяха боси, облечени само в торбести шорти, без тениски. Извадих пистолета, скрих го зад бедрото си и излязох на светло.

Мъжете спряха и ме погледнаха. Най-близкият ми махна с ръка да се присъединя към тях. Отвърнах му с жест, който означаваше: благодаря, но не мога. И продължих. Тръгнах към далечния край на игрището. Четиримата подновиха играта си. Един от тях опита акробатичен удар. Не се получи. Топката отскочи и се затъркаля към сградата. Към стъклената стена на коридора. Мъжът хукна след нея. Онези двамата вътре, с узитата, не реагираха. Може би не забелязаха нищо заради дисбаланса в светлината. А може да бяха свикнали и да не обръщаха внимание.