Ли Чайлд - По-добре мъртви

В крайна сметка – независимо дали разбра посланието ми или не – човекът на Дендонкър дойде да провери какво става. Чух го да прекосява разстоянието помежду ни. Използваше патериците си. Разбрах го по шума, който те издаваха. Той приближи още. Главата му се появи зад ъгъла. После гърдите му. На лицето му се изписа облекчение. Но само за миг. Защото аз го сграбчих за ризата точно под брадичката. Завъртях ръка, за да го хвана по-здраво, и го блъснах в стената. Ударът изкара въздуха от белите му дробове. Нещастникът се сви надве и отвори уста като риба на сухо. Изпусна едната патерица и опипа тила си с длан.

– Пусни ме – прошепна той със сетни сили.

Завъртях ризата още по-силно и увеличих натиска върху гърлото му.

– Ще викам – заплаши ме мъжът с малко по-силен глас. – Ще дойде помощ. Останалите ще се появят за две секунди!

– Така ли? – възкликнах аз. – И колко души? Миналия път бяхте четирима. Какво стана, спомняш ли си?

Той се опита да си поеме дъх.

– Давай. Надявам се приятелите ти да дойдат. Надявам се Дендонкър да дойде. Питам се дали ще остане впечатлен. Защото, доколкото виждам, ти си дежурният пазач, който трябва да спре евентуалните нарушители. А не да ги пуска вътре и да започва да хленчи.

Мъжът издиша бавно. Резултатът наподобяваше съскане, а не вик.

– Умно решение – казах аз. – Предлагам следното. Ще ти задам няколко въпроса. Ти ще отговориш, а Дендонкър никога няма да разбере колко си безполезен.

– Абсурд! Нищо няма да ти кажа!

– Добре.

Плъзнах стъпало зад опорния крак на мъжа и дръпнах рязко. Той се стовари тежко на земята между релсите и стената. Сграбчих десния му крачол точно над глезена и го вдигнах високо. Извадих джобното ножче. Открих назъбено острие, което приличаше на миниатюрен трион, и го плъзнах между гипса и кожата.

– Време е за нов план. Да те отървем от гипса. Помниш ли как се почувства вчера? Когато костта ти се счупи. Само как изпищя! Обзалагам се обаче, че можеш да пищиш и по-силно. Толкова силно, че Дендонкър и момчетата му мигом да дотичат. Така ще ми спестиш усилията да ги издирвам един по един.

– Няма да го направиш.

Задвижих острието напред-назад. То проряза гипса без никакво усилие. Мъжът стоеше като хипнотизиран, вперил поглед в облачето бял прах, което първо се вдигаше във въздуха, а после се стелеше по земята.

– Спри! – гласът му се бе повишил с една или две октави. – Добре, добре! Какво искаш да питаш?

– Жената, която Дендонкър е отвлякъл. Микаела Фентън. Тук ли е?

– Така мисля.

– Мислиш?

– Не съм я виждал. Но чух други да говорят за нея. Останах с впечатлението, че е тук.

– Къде по-точно?

– В другата половина на сградата. Онази на Дендонкър.

– Каква е тази сграда?

– Предполагам, че е училище, ако съдя по вида ѝ. По-точно, била е училище, но там вече няма деца. Не знам почти нищо. Това е първият ми път тук. Досега не ми позволяваха да влизам в тунела.

– За какво я използва Дендонкър?

– За склад май. За стоката му. За нещата, които качва на самолетите. Виждал съм контейнерите. Мисля, че има и работилница. Може би и офис.

– Какво правят в тази работилница?

Мъжът наведе глава. Не отговори. Продължих да режа гипса.

– Там има някой, който работи за Дендонкър. Само това знам.

Ножчето замря в ръката ми.

– Бомби ли прави?

– Възможно е. По всяка вероятност… Виж, напълно съзнателно не се интересувам от това място. Има неща, които е по-добре човек да не знае.

– Добре. Колко души има там?

– Самият Дендонкър и още трима. Поне. Местни хора. Понякога дори половин дузина. Не ги познавам. Не съм ги виждал преди. Според мен Дендонкър им няма особено доверие. Те се грижат за стоката – приготвяне, разфасоване, транспортиране. Плюс онези тримата, които слязоха в града. Чакаме ги да се върнат.

– Няма нужда да ги чакате. – Сгънах ножчето и го прибрах в джоба си. – Няма да се върнат.

Пуснах крака му. Той успя да се стегне и глезенът му спря на милиметри от земята. После се претърколи на четири крака и се изправи, стъпвайки на здравия си крак.

– Какво се е случило с тях? – попита мъжът и закуцука, докато вземе патериците си.

– Приятелите ти се оказаха големи каръци и претърпяха злополука – свих рамене аз.

Човекът на Дендонкър се престори, че се връща зад бюрото. А после се завъртя рязко. Вдигна патерицата в дясната си ръка и замахна. Опита се да ме прониже в слабините. Аз се отместих две педи встрани. Сграбчих патерицата. Пристъпих напред. И го ударих. Нанесох му хубав ъперкът. Мъжът политна във въздуха. Другата му патерица падна на земята. Миг по-късно я последва и тялото му. Той се просна по гръб между релсите и застина неподвижно. Обърнах го по корем. Стегнах китките му с кабелна връзка. Взех пистолета му. Оказа се "Колт 1911". Стар, но добре поддържан. Сгънах в коляното единия крак на мъжа. Използвах друга връзка, за да го пристегна към една от халките на колана на панталона му. После го вдигнах и го стоварих върху дрезината. Запратих след него и патериците му.