Ли Чайлд - По-добре мъртви

– Ако строителните работи са извършени от Управлението, би трябвало да е останала някаква документация.

– Със сигурност. Нали става въпрос за държавни средства. Някой трябва да е водил сметка дори за броя на купените кламери. Въпросът е къде са тези документи? Оцелели ли са? Само на хартия ли са? Или са сканирани и качени онлайн? Не мисля, че някой би отделил време и усилия, за да дигитализира подобен архив.

– И все пак архивът съществува. Дендонкър трябва да го е видял. Сам каза, че е положил големи усилия да купи именно тази къща. Явно е имал причина. Повярвай ми, не става дума за гледката. Дендонкър е знаел, че имотът ще му осигури достъп до системата от подземни тунели.

– Напълно възможно е. Но няма гаранция, че е открил информацията онлайн. Това е проблемът. Ако става въпрос за хартиен архив, прибран в разни папки, може да мине година, докато го открием. Нищо чудно Дендонкър да се е ровил в библиотеки, общински служби и къде ли не. Ти имаш ли време за това? А и откъде знаеш колко копия е имало там? Ами ако Дендонкър е откраднал всичките? Или ги е унищожил, за да запази тайната си?

– Искаш да кажеш, че е безнадеждно, така ли?

– Не. Казвам, че ще опитам. Просто те съветвам да не храниш големи надежди.

……

Върнах се навън и приклекнах до колата на Соня. Тя свали прозореца. Видях, че очите ѝ отново са зачервени и подути.

– Съжалявам – каза тя. – Не знам защо, но ми се стори, че ще дойдеш и ще кажеш, че си намерил Майкъл… че всичко е наред.

Замълчах.

– Явно не си го намерил. Нали?

– Иска ми се да го бях открил.

– Попадна ли на нещо?

– На вход към тунел. Нямам представа накъде води. Засега.

Соня посегна към дръжката на вратата.

– Идвам с теб.

– Не. Прилича на някое от онези места, в които влезеш ли, няма излизане.

– Не ме интересува.

– Но мен ме интересува.

– И въпреки това ще влезеш, така ли?

Кимнах.

– Налага се. Възможно е да открия сестрата на Майкъл на другия край.

– Микаела?

– Точно така.

– Надявам се да я откриеш. Надявам се да е добре.

– Познаваш ли я?

– Не. Никога не сме се срещали. Но съм слушала много за нея. Надявах се един ден да станем роднини.

……

Изчаках стоповете на минито да се скрият зад ъгъла и се върнах в къщата. Спрях за миг пред стълбата. Усетих как кожата на раменете ми настръхва. Не обърнах внимание. Слязох долу. Минах през тайната врата. Огледах тунела. Имах чувството, че релсите сочат някъде в далечината. Това бе илюзия, разбира се. Оптична измама, игра на перспектива. Но въпреки това исках да знам къде отиват. И защо изобщо са монтирани в този тунел.

Това сигурно бе работа на Дендонкър. В една нормално функционираща канализационна система няма място за релси. Освен това те изглеждаха нови. По тях нямаше и петънце ръжда. Стоманата бе лъскава. Полирана от колелата на някаква количка или вагонетка, която вероятно превозваше контрабандните стоки на Дендонкър. В такъв случай тунелът би трябвало да ме отведе до складовете му. До друга къща, която е купил, или до изоставена помпена станция. Нещо подобно.

Но това не ми звучеше логично. Защо просто не доставя стоката в складовете на кетъринговата си компания и не я взема от там? Защо да я пренася под земята и да я складира там? Та нали това изисква допълнителни усилия. Допълнителни ресурси. Допълнително време. Не виждах как подобен подход би могъл да намали рисковете. Но каквато и да бе причината, исках да разбера къде води тунелът. Предпочитах да спипам Мансур на място, където се чувства в безопасност. Предпочитах да го атакувам от посока, от която не очаква. Не исках да направя това през тунела, но другият вариант бе да изчакам Уолуърк да открие картата. А той не бе сигурен, че ще успее. И нямаше гаранция, че картата ще бъде точна. Нито пък имаше начин да разбера колко време ще му отнеме тази задача.

Уверих се, че кутийката кибрит е в джоба ми. Взех потъмнялото огледало. Пристъпих през дупката в стената. Влязох в тунела. И тръгнах напред.

В тунела бе хладно и изненадващо комфортно. Качеството на въздуха обаче бе съвсем друго нещо. Той бе застоял. Зловонен. Струваше ми се гъст и лепкав, докато го вдишвах. Овладях желанието си да се върна. Както овладях и желанието си да вървя колкото се може по-бързо. Трябваше да крача бавно. Да не вдигам шум. Накрая намерих нужния ритъм и започнах да стъпвам на всяка трета траверса и да спирам в сенките между всеки две крушки на тавана. Така изминах стотина метра, преди тунелът да започне да се изкачва. И тогава разбрах какво е наложило прокарването на релсите.