Ли Чайлд - По-добре мъртви

Пресякох по диагонал разстоянието от тротоара до предния десен ъгъл на къщата. Наведох се. Минах под прозореца. Покрай вратата. Заобиколих от другата страна. Наведох се отново, за да мина под прозореца на спалнята. И спрях пред следващото помещение. Банята. Идеалното място, през което да проникна. Мястото, където вероятността да се натъкна на някого бе най-малка. А и дори там да имаше някой, той щеше да бъде в неизгодно положение за оказване на съпротива.

Измъкнах от джоба си ножчето, което бях взел от онзи мъж в "Бордър Ин". Извадих го от калъфа. Открих най-голямото му острие. Отворих го. Чух как изщрака. Стори ми се солидно на вид, затова се пресегнах и го мушнах в процепа между двата панела на прозореца. Открих езичето. То бе клеясало. Увеличих натиска, докато то не се завъртя достатъчно, за да отвори прозореца. Прибрах ножчето. Прехвърлих пистолета в другата си ръка. Вдигнах долния панел. Само два-три сантиметра. И надникнах. Вътре бе тъмно. Банята изглеждаше празна. Не забелязах движение. Не чух дишане. Нито течаща вода. Само обичайното капене – кап, кап, кап, – което бях чул и по-рано.

Отворих прозореца докрай и се проврях. Скочих вътре, изправих се и отново се ослушах. Не чух никого. Не долових ничие присъствие. Не помръднах цели пет минути. Очите ми трябваше да привикнат с мрака. Едва тогава тръгнах към дневната. И тя бе празна. Проверих голямата спалня. Малката спалня. Кухнята. Никъде – нищо. Опитах външните врати. Бяха заключени. Открих ключа за осветлението. Натиснах го. Но и това не ми помогна. Остана само едно място, на което да проверя.

Върнах се в банята и откачих вратата на аптечката. Тя бе огледална. Стъклото бе старо, а покритието му – напукано, но щеше да свърши работа. Отидох при дупката в дневната. Спрях на метър от ръба. Използвах огледалото, за да надзърна долу. Видях бойлера. Резервоара за вода. Но не и Мансур. Обиколих дупката по цялата ѝ периферия. Тръгнах вляво от стълбата и продължих по посока на часовниковата стрелка. Хубаво огледах помещението долу. Не пропуснах нито едно ъгълче. Отново стигнах до стълбата, но до дясната ѝ страна. Долу нямаше никого. Мансур бе изчезнал. Безследно.

Сигурно ме бе чул да влизам в банята и бе избягал. Реших, че е най-добре да проверя как е Соня, в случай че Мансур е излязъл отзад и се е натъкнал на нея. Оставих огледалото, посегнах към телефона и… забелязах нещо на пода. То бе едва забележимо, но бе там. Отпечатък от подметка. Огромен. Петдесет и първи номер. Най-малко. Може би дори петдесет и втори или трети. Обърнах се към входната врата. Опитах се да си представя накъде може да е продължил човекът, оставил следата, но не открих друга. Приклекнах и огледах мястото от всеки възможен ъгъл. И тогава разбрах какво се е случило. Мансур бе влязъл през задната врата. Бе заобиколил дупката, след което бе стъпил на най-горната стъпенка на стълбата, бе се завъртял и бе слязъл долу. Подметките му сигурно се бяха намокрили в сградата на Дендонкър. Или от пръскачките на противопожарната система, или от водата от маркучите на пожарникарите. Явно обувките му са били още влажни, когато е слязъл долу. А после са изсъхнали, докато още е бил в мазето. След което той се бе качил обратно, без да оставя повече отпечатъци.

Това с намокрянето и изсъхването звучеше логично. Не разбирах обаче защо му е притрябвало на Мансур да слиза в мазето. Там нямаше нищо освен онзи бойлер. И резервоара за вода. Дали, когато ме бе чул да влизам, Мансур не бе решил да се скрие? Възможно бе. Но пък той не приличаше на човек, който обича да се крие. Сигурно имаше друга причина. Не бях въодушевен от идеята да се спусна под земята, но онова, което бе привлякло Мансур там – каквото и да бе то, – бе единствената ми следа да открия къде може да е отишъл. Изправих се, хванах здраво стълбата и започнах да се спускам. Този път слязох по-бързо. Предположих, че ако стъпалата са издържали теглото на Мансур, спокойно могат да издържат и мен.

Открих отпечатък в подножието на стълбата. Още един. При това голям. Вече можех да си представя накъде се е обърнал Мансур. И накъде е тръгнал. Към стената. Към онзи участък от нея, разположен непосредствено под вратата на банята. Но после бе спрял. И бе застанал неподвижно. Виждаха се два отпечатъка от подметки, разположени един до друг. Не можех да видя обаче къде бе отишъл след това. Приклекнах и огледах пода от всеки възможен ъгъл. Нищо. Следата сякаш се бе изпарила.

Завъртях се рязко с насочен пред себе си пистолет. Представих си как Мансур изскача иззад бойлера или резервоара. Нищо не пречеше да е оставил стъпките като примамка, за да ме нападне в гръб. Но никой не се втурна към мен. Защото в мазето нямаше никого. Мансур сякаш бе минал през стената.