Ли Чайлд - По-добре мъртви

– Имаме контакт – каза тя. – От задната врата на къщата излезе мъж. Огромен е. По-едър е дори от теб. Ако съдя по вида му, много бързаше. Отиде до съседната къща, отвори гаража и потегли. С много стар джип, като този на Майкъл. Предполагам, че идва към теб.

Благодарих ѝ и затворих. След по-малко от минута покрай мен профуча конвоят от пожарни и патрулки. Начело на колоната се движеше чернобял додж чарджър с включени светлини на покрива. Следваха го две пожарни, които изглеждаха като излезли от музей, но в добра форма. Червената боя светеше, а месинговите фитинги искряха до блясък. Машините влетяха през дупката, която бях направил в оградата, след което патрулката зави вляво. От нея слязоха две ченгета и впериха погледи в пламъците. Пожарните коли се насочиха към сградата. Екипажите им хукнаха да вадят струйници, да снаждат маркучи, да включват помпи и прочие. Изглеждаха доста обиграни в това.

Насочих вниманието си към пътя откъм града. Две минути по-късно забелязах нов чифт фарове. Те бяха бледожълти. Едва забележими. Когато приближиха достатъчно, установих, че са фарове на джип. На сходна възраст като този на Фентън, но по-чист и в по-добра форма. Когато джипът се изравни с мен, видях тубите за бензин отпред и отзад и кирката и лопатата отстрани. Зад волана седеше Мансур. Проследих с поглед как джипът влиза в паркинга и спира между пожарните коли. Мансур слезе и тръгна към сградата. Един пожарникар се опита да го спре, но Мансур го блъсна настрани и продължи напред. Ченгетата не му обърнаха внимание. Мансур закри лицето си с ризата и изчезна през дупката в стената, където до неотдавна се намираше главният вход.

Той излезе след две минути. Отиде до пожарните коли и сграбчи за униформата пожарникаря, когото бе блъснал преди малко. Явно искаше информация. Ченгетата тръгнаха към него. Бавно. Мансур пусна пожарникаря и се обърна към тях. Излая няколко въпроса. Полицаите свиха рамене и поклатиха глави. Мансур се отправи към джипа и се качи. Ченгетата тръгнаха след него. Явно се колебаеха дали да го задържат. Действията им обаче можеха да се нарекат в най-добрия случай нерешителни. Мансур не им обърна внимание, а и те не направиха опит да го спрат.

Джипът ускори и изхвърча навън. Когато мина покрай мен, видях, че Мансур говори по телефона. Вероятно докладваше какво е научил. Изчаках да се отдалечи на петдесетина метра и подкарах шевролета. Излязох на пътя. Натиснах газта. Следвах стоповете на джипа. Те се виждаха като бледочервени глави на топлийки. Шофирах, без да включвам фаровете. Пътят бе прав като свещ. Всичко щеше да бъде наред, стига да не изскочеше някое животно.

Когато стигна покрайнините на града, Мансур зави наляво, после два пъти надясно. Скъсих разстоянието, за да съм сигурен, че няма да го изгубя. Две минути по-късно го видях да завива по улицата северно от къщата. Продължих по същата пряка и свърнах вдясно. След малко телефонът ми иззвъня. Отново беше Соня.

– Той се върна. Остави колата в гаража на съседите. Сега излиза… Върви пеша… Тръгва към къщата… Отключва задната врата. Вече е вътре.

Затворих телефона и спрях в сянката между две улични лампи на десетина метра от къщата. Вътре светеше. Но отвън нямаше коли. Явно Мансур бе скрил колата, с която бе пристигнал, в друг гараж. Огледах близките къщи. Нищо не ми подсказваше коя от тях може да използва той. Извадих пистолета, който бях мушнал в колана си, и вперих поглед в предната врата. Следващите двайсет секунди не се случи абсолютно нищо. После лампите угаснаха. Свалих прозореца и се приготвих да стрелям, ако Мансур хукне навън. Той обаче не се появи. Вратата не се отвори. Изминаха десет секунди. И още десет. Отворих телефона. Открих бутона за набиране на последния номер, с който бях разговарял. Натиснах го. Соня отговори веднага.

– Нещо интересно? – попитах аз.

– Лампите угаснаха. Той от задната врата ли излезе?

– Не. Да не би да е излязъл отпред?

– Не.

– Сигурна ли си?

– Сто процента.

– Добре. Отваряй си очите. Появи ли се, първо стреляй. Въпросите после.

Затворих, прибрах телефона в джоба си и излязох от колата. Мансур сигурно бе забелязал, че го следя. Или пък бе видял колата на Соня. Каквато и да бе причината, нещо го бе подплашило. Нямаше съмнение. Защото той стоеше вътре. Можех да го изчакам. В къщата нямаше никакви удобства. А самият Мансур нямаше вид на търпелив човек. Или най-малкото, не изглеждаше търпелив като мен. Бях убеден в това. Външният вид обаче лъже понякога. Нямах представа колко дълго Мансур ще остане в къщата. Всяка минута, която той прекараше вътре, бе минута, е която Фентън може би не разполагаше. Освен това нямаше гаранция, че Мансур ще излезе отпред. Като нищо можеше да се измъкне и отзад. Тогава щеше да се наложи да го следя отново. А можеше да нападне Соня. Не исках да ми се наложи да спасявам още един заложник. Затова избрах различен подход.