Ли Чайлд - По-добре мъртви

Отново нищо.

Предположих, че хората на Дендонкър – ако са пристигнали вече и са се скрили в къщата – ще очакват входната врата да се отвори и колегите им да ме замъкнат вътре. Затова се върнах отзад, като внимавах да не минавам покрай прозорец. Плъзнах ключа в бравата. Завъртях го. Приклекнах и побутнах. Ако вътре имаше някой и движенията ми бяха привлекли вниманието му, той щеше да очаква посетителят да влезе изправен. И ако проявеше повечко предпазливост, щеше да се прицели в главата му. Но никой не гледаше към вратата. Никой не бе насочил пистолет. Затова влязох и огледах останалите помещения. Проверих всяка стая. За да бъда напълно сигурен, погледнах дори през дупката в пода. В къщата нямаше никого.

Нямах кола, в която да се скрия. Нямаше съседни къщи или особености на пейзажа, които да ми осигурят прикритие. Затова излязох навън и се проврях сред дърветата. Седнах и се облегнах на стената на къщата. Листата и клоните растяха достатъчно нагъсто. Стоях ли, без да помръдна и без да издам звук, човек можеше да мине на метър от мен и да не ме забележи. Часовникът в главата ми подсказваше, че ако хората на Дендонкър искат да синхронизират появата си с пристигането на моите "похитители", те трябва да дойдат до пет минути.

Въпросните пет минути изминаха доста бавно. Не се появиха никакви коли. Никой не влезе в къщата. Соня не ми позвъни. А аз стоях сред дърветата и не помръдвах. Не издавах звук. Изминаха още пет минути. И още пет. Онзи тип в линкълна каза, че никога не е чакал повече от десет минути. Аз обаче изчаках още десет. И още десет. Общо трийсет минути. Или половин час, след като бях паркирал колата зад онзи кемпер. Чакането не бе проблем. Нямах нищо против да чакам цял следобед, ако трябва, стига да получа желания резултат. Можех да чакам цяла нощ дори. Но не исках да си губя времето. Нямаше смисъл да дебна край мястото за водопой дивите животни, които вече бях подплашил. Проверих отново прозорците за всеки случай. Нямаше никого. Затова тръгнах към успоредната уличка. Веднага забелязах колата на Соня. Отидох при нея и се сгънах на предната седалка.

– Пълен провал – казах аз.

– По дяволите! – намръщи се Соня. – Какво ще правим сега?

– Някакъв шанс да са дошли от тази страна и да са те видели?

– Не – поклати глава тя. – Откакто съм тук, нищо не е помръднало.

Не разбирах какво може да се е объркало. Планът изглеждаше железен. Дали не трябваше да изпратя съобщението от телефона на онзи тип зад волана? Дали не трябваше да използвам предварително уговорена дума? Нищо чудно шофьорът да ме бе излъгал. Затова исках да го доведа тук. Но това вече бе невъзможно и нямаше смисъл да си губя времето. Ако хората на Дендонкър не възнамеряваха да излязат на светло при техните условия, трябваше да ги накарам да го направят при моите.

– Няма да стане – заяви Соня. – Няма да успееш да влезеш. Ще ти трябва транспондер. Знам го, защото Майкъл имаше такъв. Забрави го един ден и това му донесе куп неприятности. Защото там няма ключалка. Няма електронна клавиатура. Единствената алтернатива е интеркомът. Трябва да помолиш някого да ти отвори вратата. Мислиш ли, че ще го направят?

– А ти мислиш ли, че ще чакам разрешение?

……

Оставих Соня да наблюдава задната част на къщата и тръгнах пеша по улицата към огромния кемпер. Качих се в шевролета и потеглих на запад.

Сградата, в която се помещаваше компанията на Дендонкър, бе напълно самостоятелна, разположена в края на дълга, права улица, точно както я бе описал Уолуърк. Тя имаше формата на най-обикновен квадрат. Стоманена конструкция. Тухлен пълнеж. Плосък покрив. Семпло и функционално. Евтино строителство. Евтина поддръжка. Типична сграда за бизнес парковете из цялата страна. Отпред имаше паркинг с двайсет места. Нито едно от тях не бе заето, зад прозорците не се виждаше движение. Нищо не предполагаше, че сградата е собственост на убиец. Че е център на контрабандна мрежа. Или че е лаборатория за изготвяне на бомби. Една-единствена табела встрани от главния вход приветстваше посетителите с ДОБРЕ ДОШЛИ В "СКАЙ ПАЙ". От другата страна на входа се мъдреше изображението на самолет, излязъл сякаш от анимационен филм. Той имаше очи на мястото на прозорците на пилотската кабина и широка усмивка на носа, а едното му крило докосваше широко издутия му фюзелаж.

Спрях пред портала, който представляваше две плъзгащи се секции от оградата, която заобикаляше имота. Самата тя бе от телена мрежа, висока шест метра. Телта бе доста дебела. Металните стълбове изглеждаха стабилни. И вкопани дълбоко, сравнително близо един до друг. Но това бе всичко – единична външна ограда и нищо повече. Без вътрешни заграждения, които да осигурят по-добра охрана на периметъра. Но това бе разбираемо. Тук идваха здравни инспектори. Клиенти. Някой можеше да потърси в интернет изображение на местността, както бе направил Уолуърк. Ако Дендонкър не искаше да привлича излишно внимание, не можеше да си позволи да укрепи мястото като Форт Нокс.