Ли Чайлд - По-добре мъртви

Без успех.

Предположих, че проблемът се крие в челюстта на мъртвеца. Тя бе счупена от въздушната възглавница. Телефонът явно бе запаметил лицето на своя собственик. А сега то изглеждаше различно. Очертанията му се бяха променили. Опитах се да повдигна челюстта му, придържайки я с пръсти, след което отново поднесох телефона пред лицето на мъжа. Не се получи. Изместих челюстта леко встрани. Направих нов опит. Отново без резултат. Нещо повече, апаратът избръмча още по-сърдито от преди. На дисплея се изписа ново съобщение: Въведете парола, за да активирате лицевото разпознаване.

Под съобщението се появиха шест кръгчета, малки, празни и строени в една линия. Най-отдолу се появиха десет други кръгчета, номерирани от 0 до 9. Те бяха подредени като обикновена телефонна клавиатура. Натиснах нулата. Първото малко кръгче промени цвета си в сив. Следователно паролата бе шестцифрена. Комбинациите бяха прекалено много, за да мога да я налучкам. Не и без да знам нещо повече за мъртвеца. Нещо, което да намали броя им. Натиснах нулата още пет пъти. За всеки случай. Останалите малки кръгчето също се изпълниха. Телефонът избръмча гневно. Грешна парола. Ще опитате ли отново? Може би, казах си аз, но не и тук. Не и докато стоя до кола с два трупа в нея. И при положение че разполагам с друга възможност, която да изпробвам.

Заобиколих колата и вдигнах капака на багажника. Тялото на другия мъж се бе плъзнало напред в резултат на сблъсъка. Пресегнах се, хванах го за колана и го дръпнах назад. Проверих джобовете му и открих друг телефон. Отново без клавиатура. Той също се отключваше с лицево разпознаване. Обърнах мъртвеца по гръб и го наместих така, че лицето му да не попада в сянка. Поднесох телефона на нивото на носа му. Апаратът избръмча и се отключи.

Вече разполагах с един телефон. Това бе добре, но нищо повече. Нямах представа колко дълго ще остане отключен. Трийсет секунди? Минута? Десет? Колкото и време да ми отнемеше, това не бе проблем, докато се намирах близо до колата. Лесно можех да използвам лицето на човека в багажника, за да отключа телефона. Проблемът бе в това, че не исках да оставам близо до колата. И не исках да използвам телефона близо до колата. Исках да заема позиция в къщата, преди да изпратя съобщение и да подмамя още неколцина от хората на Дендонкър. Исках да ги видя как пристигат. Да видя колко са на брой. С какви оръжия разполагат. Щеше да мине известно време, докато стигна до там. Половин час може би. Най-малко. Шевролетът бе пред хотела на Фентън. Бях извървял пеша разстоянието от там до "Рижата кобила". А после и до "Бордър Ин". Трябваше да се върна по същия маршрут, за да взема колата. Или да се сдобия с ключовете за някой от автомобилите на Майкъл. А междувременно исках да свърша още две неща.

Не виждах друго решение предвид обстоятелствата. Трябваше да изпратя съобщение и да видя как ще се развият събитията. Ако пристигнех първи в къщата, това щеше да ми даде възможност да наблюдавам околността. Да съставя план. Което можеше да се отрази върху някои детайли, но не и върху крайния резултат. Не се съмнявах, че колкото и хора да изпрати Дендонкър, каквото и оръжие да носят със себе си, всичките ще се озоват в болницата. Или в моргата.

Докоснах иконката за текстови съобщения и въведох номера, който човекът на Дендонкър ми бе продиктувал. По думите му съобщението бе със свободен текст, затова написах: "Пленникът е при нас. Тръгваме към къщата". После добавих: "Пристигаме след 40 минути". Предположих, че това ще има значение. А може и да нямаше. Но си заслужаваше да опитам.

Не знаех колко време ще мога да използвам телефона, затова набрах номера на Уолуърк, докато вървях към хотела. Той отговори на първото позвъняване.

– Обажда се Ричър. Вървя по следа, затова ще бъда кратък. Има ново развитие. Разговарях с жена, свързана с член на екипа на Дендонкър. Тя призна съществуването на заговор за поставянето на бомба по време на церемония, посветена на Деня на ветераните. Жената твърди, че бомбата няма да предизвика взрив, а само отделянето на дим. За целите на някаква кампания.

– Вярваш ли ѝ?

– Знаем, че човекът на Дендонкър е конструирал истинска бомба. Работата на Фентън в ЦАТВУ го доказва. Следователно или жената, с която разговарях, е заблудена и безвредната бомба ще бъде подменена с друга, или е в ход паралелен заговор.

– Коя е мишената?

– Жената не знаеше.

– Окей. Предлагам да заложим на сигурно. Ще вдигна обща тревога.