Ли Чайлд - По-добре мъртви

– Добре. Нещо за мен?

– Адресът, който ми даде. Намерих собственика. Оказа се поредната куха фирма. Не открих връзка между нея и Дендонкър или която и да било негова компания. Фирмата не притежава други активи. Но попаднах на нещо странно. Фирмата е сменила собствеността си преди десет години. Веднага след пристигането на Дендонкър в града. Открих статия в местната преса. Според нея старият собственик бил симпатичен старец, който живял в града години наред, а после едва ли не бил изхвърлен на улицата. Къщата не е била обявена за продан. Собственикът не искал да продава. Но се появил неизвестен купувач, най-вероятно Дендонкър. И той действал много агресивно. Сякаш е искал специално тази къща.

– Защо? В нея не живее никой. Тя е празна. Хората на Дендонкър я използват като междинен пункт. Могли са да изберат десетки подобни къщи. Градът изглежда толкова западнал. Защо им е притрябвала точно тази?

– Може Дендонкър да е планирал да заживее там, а после да е променил решението си. Или да е имал други планове, които са се провалили. Причини колкото искаш.

– Предполагам, че си прав, но ще те помоля за една услуга. Провери кой притежава съседните имоти. Провери цялата улица. Виж дали няма да изскочи нещо.

……

Приключих разговора с Уолуърк тъкмо когато стигнах стъпалата пред главния вход на хотела. Следите от кръв още бяха там. Но вече изсъхнали. Превърнали се в кафяви корички. Здравото крило на вратата бе затворено. Някой бе вдигнал счупеното и го бе подпрял на стената. Влязох през дупката, която бе оставило то. Огледах фоайето. Веднага забелязах каубойските ботуши върху рецепцията. Бяха същите. Змийска кожа. Протрити подметки. Зарадвах се, че ги виждам. Това ми помагаше бързо и лесно да отметна следващата задача в списъка.

Младежът се бе излегнал на стола си. Елекът му бе все така разкопчан. Шапката му отново покриваше лицето му. Той обаче не спеше както миналия път. Цялото му тяло се напрегна, когато приближих рецепцията. Явно не очакваше да ме види отново. В това не можеше да има съмнение. Вероятно бе решил, че кръвта отвън е моя.

– Колко? – попитах го аз.

Младежът посегна към шапката си, побутна я назад и се престори на объркан, сякаш току-що се бе събудил.

– Колко? За какво?

– За да се обадиш на Дендонкър. За да му кажеш, че съм тук. Колко ти плати?

– Нищо. Искам да кажа, че нямам представа за какво говориш.

Сграбчих младежа за глезените и дръпнах рязко. Задникът му се плъзна по стола, той се стовари на пода и изскимтя, когато се удари в плочките. Прескочих бюрото и се приземих от другата страна. Той посегна към рафт в бюрото, който не се виждаше откъм фоайето. Там лежеше стара пушка "Ел Си Смит". Част от цевта бе отрязана и от нея бяха останали не повече от петнайсетина сантиметра. Което я правеше по-лесна за боравене. И достатъчно смъртоносна отблизо.

– Остави я! – казах аз.

Младежът обаче продължи с опитите си да стигне до пушката, затова го изритах в лицето. Не беше силно. По-скоро го побутнах назад, колкото да се просне отново по гръб. А после стъпих върху ръката му. За да избия от главата му всяка мисъл за съпротива. За да го откажа от желанието да посегне пак към оръжието.

– Колко? – попитах отново.

Той се претърколи от едната на другата страна, притиснал премазаната си длан към гърдите.

– Нищо допълнително. Той ми плаща всеки месец. Петстотин долара. В брой. За да докладвам, ако забележа нещо необичайно. Или нещо странно, в което се забъркат хората му, отседнали тук. Понякога разпраща спешно съобщение. Като тази сутрин. Получих описанието ти. Трябваше да се обадя, щом те видя. Нямах избор. Господин Дендонкър е много опасен.

– Човек винаги има избор. Правилен или не. Това е ясно като бял ден. Но ти си решил, че няма да те хванат. Поддал си се на алчността. Направил си грешния избор. Затова с теб ще се случи следното. Когато се събудиш, ще напуснеш града. Незабавно. И никога няма да се върнеш. Аз непременно ще проверя. Заваря ли те тук, Дендонкър ще ти се стори мил и симпатичен като Великденския заек. Ясен ли съм?

– Когато се събудя? Сутринта ли?

– Сутрин. Следобед. Когато се случи.

Сграбчих младежа за ризата и го изправих в седнало положение. И го изритах отново в лицето. Този път малко по-силно.

Почуках на вратата на стая 212. Леко. Нежно. Опитвах се да се държа дружелюбно. Не получих отговор, затова почуках отново.

– Разкарай се!

Гласът принадлежеше на Соня. Прозвуча напрегнато. Не можех да преценя дали е ядосана. Или тъжна. Или уплашена. И тогава ми хрумна нещо. Една неприятна мисъл. Възможно бе някой от хората на Дендонкър да е вътре с нея. Някой, който би могъл да се промъкне в хотела, докато аз се разправях с онези двамата във фоайето. И който знаеше какво е докладвал хлапакът от рецепцията. Нищо чудно Соня да стоеше вътре с опрян в главата пистолет. А това рязко ограничаваше опциите ми. Но тогава си спомних какво бе казала Фентън за онази игра с имената между нея и Майкъл. Соня и Майкъл бяха двойка, може би и те правеха същото.