Ли Чайлд - По-добре мъртви

– По какво е познал, че е федерален агент?

– Преследвачът не твърдеше със сигурност, че е видял федерален агент, а човек, който прилича на федерален агент. Но за Дендонкър това бе достатъчно. По същото време той търсеше купувач за снайперски пушки 50-и калибър. Намери един наркобарон от Мексико. Там има голямо търсене на подобни неща. Доста пари се изкарват от тях. Купувачът поиска демонстрация, преди да извърши плащането. Дендонкър реши да използва моя приятел. Нареди да го вържат за един кол на няколкостотин метра от нас в пустинята. Гол. Накара ни да гледаме. С бинокли. Пушката работеше добре. Но онзи наркобарон се оказа ужасен стрелец. Стреля десетина пъти. Уцели приятеля ми в крака. В рамото. В корема. Приятелят ми не беше мъртъв, но Дендонкър го остави там. Два дни по-късно изпрати някого да прибере тялото. Видях го. Призля ми. Очите му бяха изкълвани. Змии бяха хапали петите му. Някакъв едър хищник бе откъснал големи парчета месо от краката му. В този момент се заклех никога да не позволя това да се случи с мен.

Почуках газовата граната с пръст.

Мъжът се опита да се обърне с лице към мен.

– Друг път Дендонкър продаваше противопехотни мини. Отново на наркобарон, който строеше огромно имение и искаше да го направи непристъпно. Той също пожела демонстрация, за да се убеди, че стоката е изправна. Дендонкър направи малко минно поле на едно отдалечено място. После накара някого – дори не си спомням в какво се бе провинил – да мине през минното поле. Нещастникът извървя три метра и… това беше краят му.

– Когато приключа с Дендонкър, той няма да е в състояние да нарани никого. Мога да ти гарантирам – заявих аз и почуках отново по газовата граната. – Помисли си какво може да ти причини това. И то в затворено пространство.

Мъжът се приведе напред и удари челото си във волана. Веднъж. Два пъти. Три пъти.

– Не мога да ти кажа, дори да исках. Не знам къде е Дендонкър. Никой не знае.

– А какво знаеш?

– Заповедите бяха да те заведем в къщата. Някой щеше да дойде и да те вземе от там. Нямам представа къде щяха да те отведат.

– Как щяха да разберат кога да дойдат?

– Трябваше да изпратя съобщение.

– На кой номер?

Мъжът ми продиктува десетцифрен номер. Кодът бе на Аляска. Вероятно телефонът бе за еднократна употреба и целта бе да се скрие реалното му местоположение.

– Какво съобщение трябваше да изпратиш? Точните думи?

– Няма точни думи. Достатъчно е да напиша, че сме те хванали.

– Колко време, след като изпратиш съобщението, ще пристигне човек на Дендонкър?

Мъжът сви рамене.

– Нямам представа. Понякога пристигат преди нас на мястото на срещата. Понякога чакаме пет минути. Никога повече от десет.

– Къде чакате?

– В къщата.

– Къде е тази къща?

Мъжът описа мястото, до което бях проследил линкълна.

– Винаги ли се срещате там? – попитах аз. – Не използвате ли и друго място?

– Не – поклати глава той. – Винаги там. Независимо кой откъде идва и кой къде отива, срещите са винаги там. Доколкото знам, никога не сме използвали друго място.

– Какъв е крайният срок да ме предадеш в ръцете на хората, които Дендонкър ще изпрати?

– Няма краен срок. Разполагаме с толкова време, колкото е необходимо, за да те спипаме.

– Сложи единия си крак върху спирачката.

Човекът не помръдна. Пак почуках по гранатата. Той въздъхна, протегна крак и натисна педала.

Аз свалих противогаза и го прибрах в раницата. Последва го газовата граната. Пресегнах се между предните седалки. Опрях лявата си длан в лицето на мъжа и го притиснах към стъклото. С дясната си ръка пъхнах ключа в запалването и го завъртях. Мощният двигател оживя. Включих на скорост и се облегнах на седалката.

– Закарай ме в къщата – наредих аз. – Колкото по-скоро пристигнат хората на Дендонкър, толкова по-скоро ще си тръгнеш. Стига да не опиташ някоя глупост.

Мъжът обви пръсти около волана. Кабелните връзки със сигурност му причиняваха неудобство, но не се съмнявах, че ще го хване достатъчно стабилно. Шофирането щеше да насочи мислите му в друга посока освен как да избяга от мен. Той премести крака си от спирачката на газта и колата се отлепи от бордюра. Мина покрай хотела. Зави надясно, след като подмина сградата. Насочи се към центъра на града. Бавно. Спокойно. Не опита нищо глупаво. Продължи така петдесетина метра, докато не се изравнихме с шосе, което започваше вляво от нас.

– Не! Не мога да го направя!

Мъжът завъртя рязко волана. Кръстоса ръце при лактите и изви китки до краен предел. Остана в тази позиция, докато не завихме в противоположната посока. Обратно към границата. После изправи волана. Натисна здраво газта. Ускори рязко.