Ли Чайлд - По-добре мъртви

Аз извадих пистолета, завъртях се на седалката и опрях дулото в слепоочието му.

– Давай! – отвърна ми той. – Застреляй ме! Моля те! Искам да го направиш!

Озовахме се пред хотела. Шофьорът изобщо не зави. Продължи направо, качи се върху бордюра и колата заподскача по неравната песъчлива повърхност. Зад нас се вдигна облак прах. Скоростта намаля малко. Заподскачахме като на родео. Колата не бе пригодена за подобен терен. Беше прекалено дълга. Прекалено ниска. Ние обаче продължавахме да се движим. Мъжът до мен нямаше намерение да спре. Насочихме се право към стоманената бариера пред оградата. Височината ѝ от земята бе шейсет-седемдесет сантиметра. Колата бе тежка, но нямаше шанс да премине през бариерата с тази скорост. Опорите бяха изработени от масивни парчета метал. Дебели. С дълбоки основи. Проектирани специално така, че никой да не може да мине на таран през бариерата. Въпреки това едва ли щяхме да пострадаме. Да пострадаме сериозно, имам предвид.

Облегнах се назад и откопчах предпазния колан. За всеки случай. Предположих, че човекът на Дендонкър цели да повреди колата. Радиаторът със сигурност щеше да се откачи при сблъсъка. А това щеше да е сериозен проблем предвид местния климат. Двигателят щеше да прегрее за нула време. И никога нямаше да стигнем до къщата.

Замислих се дали да не го нокаутирам. Или да притисна гръкляна му, докато не изгуби съзнание. Но каквото и да направех, най-вероятно щяхме да се ударим в оградата. Това не беше кой знае какъв проблем за мен. Соня спомена, че Майкъл е държал две коли пред хотела. Разстоянието до там бе броени метри. Можех да използвам едната. И да сложа този тип в багажника. Може би щях да извлека някаква полза от него. Не само като шофьор.

На двайсет метра от границата човекът на Дендонкър дръпна лявата си ръка. Рязко. Воланът потрепери. Потече кръв, тъй като ръбът на кабелната връзка бе срязал кожата му. На петнайсет метра от границата той протегна ръката си колкото се може по-напред. А после я дръпна назад. Още по-рязко. С повече решимост. Този път връзката сряза кожата му над кокалчето на палеца. Мъжът извика от болка. Видях костта. И сухожилията. От раната рукна кръв. Тя може би подейства като лубрикант между пластмасата и кожата. А може би всичко се дължеше на груба сила. Каквато и да бе причината, той освободи ръката си.

На десет метра от границата човекът на Дендонкър пъхна ръка в джоба си и извади монета от четвърт долар. Стисна я между палеца и показалеца си. И я постави в средата на волана.

На пет метра от границата той се приведе напред. Вдигна глава. Оголи врата си. Натисна газта до ламарината.

Ударихме се челно в оградата и мигом се отвориха поне една дузина въздушни възглавници. Звукът, с който те гръмнаха, бе далеч по-силен от сблъсъка. Една изскочи от вратата ми. Тя ме удари по ръката. Беше толкова гореща, че едва не изгори кожата ми. И напълно блокира гледката през прозореца ми. Имах чувството, че съм попаднал в облак. След секунда въздушните възглавници започнаха да спадат. Въздухът се изпълни с бял прашец, подобен на талк. Разнесе се мирис на кордит. Аз откопчах предпазния колан. Отворих вратата. И излязох.

Двигателят бе спрял. Дочух съскане. Изпод предния капак излезе облак пара. Отворих шофьорската врата. Ударът бе запратил човека на Дендонкър върху облегалката. Лицето му бе почерняло и обгоряло. Челюстта му бе разместена и висеше под необичаен ъгъл. Предната част на ризата му бе подгизнала от кръв. В гърлото му зееше дупка, сякаш от куршум. Всъщност това бе вярно донякъде. Той бе използвал монетата като куршум. Експлозивът във въздушната възглавница я бе изстрелял право към него. Едва ли службите, които се грижат за безопасността на движението, са имали предвид подобно приложение на въздушните възглавници, когато са одобрявали използването им в автомобилите.

Пресегнах се. Извадих телефона от джоба на нещастника. Взех раницата му. И тръгнах пеша към хотела.

Изминах едва пет метра и спрях. Заради телефона на онзи глупак. Телефонът щеше да ми трябва, а това означаваше, че се налага да го отключа. Което можеше да се окаже проблем. Апаратът бе от онези, с големите дисплеи. Нямаше клавиатура с цифри. Нямаше бутонче, което да натисна, за да разчете пръстов отпечатък. Вдигнах го и дисплеят грейна. В същото време обаче завибрира гневно в ръката ми. Появи се съобщение: Лицевото разпознаване неуспешно. Желаете ли да опитате отново? Бог да е на помощ на всеки телефон, който разпознае лицето ми, помислих си аз. И се върнах при колата. Отворих шофьорската врата и поднесох телефона към носа на мъжа. Апаратът отново избръмча сърдито. Свалих го по-надолу и опитах отново.