Ли Чайлд - По-добре мъртви

От полицията нямаше и следа. От хората на Дендонкър също.

Имах чувството, че всичко това е само фасада. Различните работни зони бяха подредени логично. Те биха осигурили ефективен работен процес. Нищо подозрително. Нищо необичайно. Но нямаше и причина нещата да не изглеждат наред. Според Фентън хората на Дендонкър караха контрабандните стоки право тук и веднага ги товареха по камионите. Липсата на инкриминиращи улики не означаваше, че тук не се случва нищо нередно, а само, че Дендонкър е достатъчно умен.

Не бях видял единствено камионите. Открих коридора, който водеше към гаража, и се озовах в огромно правоъгълно помещение. Заварих в него не камиони, а шест товарни микробуса. Паркирани като по конец. С предницата навътре. От онези, които компаниите за доставки използват, с тази разлика, че микробусите на Дендонкър бяха бели с червени и сини надписи и добре познатото самолетче отстрани. Избрах един наслуки и огледах товарния отсек. Беше абсолютно празен и безупречно чист. Сякаш някой бе минал с прахосмукачка. Сякаш принадлежеше на кетърингова компания, вманиачена на тема чистота.

Или на човек, който не иска да оставя никакви улики.

Товарният отсек на всеки микробус бе зает от стелажи и рафтове, които обхващаха двете му страни. Най-високо бе пространството в дъното. То бе достатъчно обемисто, за да побере онези контейнери на колелца с множество вратички и чекмеджета, които бях виждал да използват стюардесите по време на полет. Имаше и достатъчно място за контейнери, които да поберат храните и напитките, които Фентън бе описала. Или снайперски пушки. Или противопехотни мини. Или взривни устройства. Къде ли държаха контейнерите? Ако изобщо използваха стандартни модели. Може да бяха поръчали обикновени контейнери, които след това бяха преработили. А и може да си бяха направили собствени, по поръчка. Със специално уплътнение отвътре, което да гарантира, че стоката няма да се повреди.

Хрумна ми още нещо. С каквито и контейнери да разполагаше Дендонкър, от тях нямаше да има никаква полза, ако нямаше микробуси, с които да ги пренася. Намирах се в гаража на кетърингова компания. Съседното помещение бе склад за хранителни продукти. Там имаше достатъчно захар. Можех да я изсипя в резервоарите. Или да взема гаечен ключ и да повредя двигателите. Да срежа кабелите и гумите. Но после се отказах. Това бе компанията на Дендонкър. На същия онзи Дендонкър, който бе изпратил хората си след мен със сълзотворен газ. Беше време да му запари под краката. Буквално.

Върнах се в кухнята. На едната стена открих диспенсър за хартиени салфетки. От онези цилиндричните, в които има безкрайна ролка, от която да късате колкото си искате. Взех шест парчета, всяко дълго поне метър и осемдесет. Занесох ги в гаража. Свалих капачката на всеки резервоар и напъхах хартиите вътре. Запълних гърлата на резервоарите и пуснах останалата част да се влачи по пода. После се върнах в офиса. Грабнах един стол от бюрото, разположено най-близо до вратата, и го стоварих върху прозореца. После разбих прозорците и в останалите стаи. Върнах се отново в офиса. Отворих чекмеджето, което бях отключил. Взех няколко листа. Отнесох ги в кухнята. Включих един от котлоните на печката. Навих на руло листовете хартия. Запалих ги като факел. Върнах се в гаража. Поднесох горящия факел към хартиените салфетки, които се подаваха от гърлото на най-близкия резервоар. Изчаках салфетките да пламнат и си тръгнах.

Първият микробус експлодира, докато отварях вратата на шевролета. Чух съскането на пръскачките от противопожарната система, които не закъсняха да се включат. Грейнаха куп прожектори, монтирани на стълбовете на оградата и насочени към сградата. Скочих в колата и запалих двигателя. Избухна втори микробус. Потеглих, прекосих паркинга и спрях по средата на шосето от другата страна. Слънцето залязваше бързо. Големи огнени езици озаряваха небето. Те караха сенките на дърветата и кактусите да се впускат в лудешки танц из околната пустош. Излязох от колата и се върнах до стълба, върху който бе монтирана камерата. Пресегнах се и я завъртях, докато насоча обектива ѝ към сградата. Нямах представа какви охранителни и сигнални системи използва Дендонкър, но не исках да пропусне шоуто.

Четири минути по-късно се разнесоха първите сирени. Погледнах в огледалото на шевролета. Дясната половина на сградата бе погълната от пламъци. Нямаше никакъв шанс някой от микробусите да е оцелял. Бях сигурен в това. Възможно бе пожарникарите да спасят част от имуществото в някоя стая. Това обаче не ме интересуваше, затова включих дългите светлини. Отбелязах си докъде стигат и от едната, и от другата страна на пътя, след което удвоих разстоянието, за да елиминирам всяка вероятност за грешка. Накрая завих бавно надясно и шевролетът заподскача по неравния терен, отдалечавайки се от пътя. Спрях едва когато прецених, че съм стигнал достатъчно далече, за да остана незабелязан за всеки пожарен камион или полицейски автомобил, устремил се към огнения ад. Изключих фаровете. И тогава усетих жужене в джоба си. Беше телефонът, който Соня ми бе дала. Отворих го и го поднесох до ухото си.