Ли Чайлд - По-добре мъртви

Взех кибрита, запалих клечка и дръпнах шалтера. Крушката на първия етаж примигна. Размерите на мазето се свиха до малкия кръг блещукаща светлина около клечката. Не видях почти нищо, но можех да се закълна, че чух нещо. Звукът долетя зад гърба ми. Откъм стената под банята. Изщракване. Тихо. Но определено механично.

Застанах пред онази секция от ламперията, в която бях забивал ножа. Извадих пистолета. Облегнах се на стената. И бутнах. Тя не помръдна. Забих рамото си в нея. Усетих я, че поддава, макар и само със сантиметър-два. Предположих, че не само бравата се задейства от електричество, а вероятно и вратата. Механизмът не работеше без електричество. Затова бутнах по-силно. Панелът помръдна с още два сантиметра. И още два…

Вратата се отвори едва-едва, процеди се светлина. Тя не бе силна, ярка, а жълто-оранжева. Но помещението от другата страна на вратата бе по-добре осветено. Хвърлих клечката кибрит и я угасих с крак. Влязох вътре. Ослушах се. Не чух нито звук. Нито движение, нито дишане. Изчаках минута, след което се хвърлих с цялата си тежест срещу вратата. Продължих да бутам. Отворът достигна десетина сантиметра. Приклекнах с готов за стрелба пистолет. Надникнах през процепа. Успях да видя тухлена стена вдясно. Зидарията бе неравна. Тухлите са били варосани по някое време, но сега мазилката се ронеше. Подът бе покрит със същите плочки като останалата част от мазето. От Мансур нямаше и следа. Приготвих се за среща с него. Очаквах да блъсне силно вратата и да ме фрасне с нея. Или да я дръпне назад, за да изгубя равновесие и да се просна на пода. Не се случи нито едното, нито другото. Не забелязах движение. Не чух звук. Не долових нито една от обичайните вибрации, издавани от живо същество. Имах чувството, че съм съвсем сам. Изчаках две минути. Просто за да бъда сигурен. После продължих да бутам вратата, докато отворът не стана достатъчно голям, за да се провра през него.

Помещението от другата страна на вратата беше празно. В него нямаше хора. Нямаше вещи. Стените също бяха тухлени. Със същата ронеща се мазилка. Част от стената пред мен обаче, онази, която заемаше дясната половина на къщата, точно под прозореца на банята, липсваше. В нея зееше дупка, висока близо два метра и широка метър и половина. Горната част бе подравнена. Там бе вграден стоманен трегер. Вероятно за да подсили конструкцията. Да попречи на цялата къща да рухне. Извадените от зидарията тухли бяха оставили назъбени ръбове. И все пак някой ги бе извадил много внимателно, една по една. В далечния край на тунела се виждаше друга тухлена стена. Тя обаче бе боядисана в жълто. И бе извита. Сякаш гледах през коридор, който описва полукръг. Или през огромна водопроводна тръба. Само че суха. По средата на тавана минаваше електрически кабел, който захранваше наниз от голи крушки. Те хвърляха бледа жълтеникава светлина. В пода бяха вкопани релси, досущ като онези, по които миньорите бутат своите колички. Тунелът продължаваше стотина метра вляво, след което започваше да се изкачва постепенно. Имах чувството, че първоначалната му посока е била надясно, но впоследствие отворът там е бил зазидан.

……

Трябваше да се върна в мазето и да застана под отвора в пода на дневната, за да може мобилният ми телефон да улови сигнал. Веднага щом това стана, звъннах на Уолуърк.

– Трябва ми карта на водопроводната мрежа на града – казах аз.

Уолуърк замълча за момент.

– Може и да открия нещо онлайн. Какво точно те интересува?

– Намирам се в мазето на къщата, за която ти казах. Онази, която е собственост на офшорна компания на Дендонкър. Открих таен тунел. Възможно е да е бил част от канализационната система. Човекът, когото преследвах, избяга през тунела. Искам да разбера къде е отишъл.

– Добре. Този тунел… стар ли изглежда? Или нов?

– Не е нов. Това е сигурно. Но не мога да преценя колко е стар. Възможно е да е на седемдесет и пет-осемдесет години. Дори повече. Не съм специалист.

– Добре. Ако тунелът наистина е толкова стар, най-вероятно е построен от Управлението на обществените дейности. От това, което прочетох за града, Управлението е построило доста неща през трийсетте. Обществени сгради. Пътища. Комунални съоръжения. Доста средства са вложили и в ремонт на канализацията. Всъщност това е била първоначалната им задача. Градът е бил разделен на две. Между двете половини зеела пустош. Странно, между другото, как това място се е разраснало от най-обикновено търговско средище или каквото е било там. Както и да е, южната част била разположена нависоко. При силна буря канализацията не успявала да поеме цялата дъждовна вода. Тя преливала, водата се стичала по хълма и наводнявала северните квартали. Положението ставало много лошо. Понякога преливали не само тръбите за дъждовната, но и тези за мръсната вода. Тогава положението ставало още по-неприятно. Строго погледнато, южната половина била на мексиканска територия, но проблемът възниквал от нашата страна на границата. По онова време хората в правителството не разсъждавали така ограничено, както днес. Видели ли проблем, решавали го. Какъвто и да бил той. И всички били щастливи.