Ли Чайлд - По-добре мъртви

Не познавах Майкъл. Никога не се бях срещал с него. Но не можех да си представя, че някой на негово място ще реши да провали операция, която е подготвил с толкова усилия. Освен ако не се е променило нещо от ключово значение. Или ако Майкъл не е бил подведен от самото начало. Например относно съставките на дима. Нищо чудно Дендонкър да възнамеряваше да добави нещо към тях. Или той, или онзи, който му плащаше. Дендонкър разполагаше с достатъчно артилерийски снаряди, складирани в онази барака зад училището. Цели триста. Поне. Някои от тях може би съдържаха опасни химикали. Всъщност може би всички съдържаха подобни химикали. Иприт. Зарин. И прочие гадости. Възможно бе Майкъл да е открил именно това. Което го бе накарало да се осъзнае. И в крайна сметка го бе убило.

Ако бях прав, Дендонкър и хората му ги очакваше напрегната нощ. Устройството трябваше не само да бъде свалено в тунела и пренесено от другата страна на границата. То трябваше и да бъде манипулирано по съответния начин. Да бъде заредено с отровен газ и допълнителни експлозиви или да бъде превърнато в смъртоносно оръжие по някакъв друг начин. Без помощта на "щатния" им бомбаджия. Каквото и да бе намислил Дендонкър, то нямаше никакво значение. Вече. Защото не се връзваше с демонстрацията, която бе направил отвън. Защото Дендонкър не просто се бе съгласил да подготви друга бомба, която да транспортирам. И бе обещал да ми даде ключовете от камиона. Това означаваше, че съвсем скоро две трети от арсенала му ще се окажат извън строя. Което оставяше само едно устройство, с което да се справя. Непременно щях да се погрижа за това. Но след като Фентън се окажеше в безопасност.

……

В крайна сметка спах цели пет часа. Отворих очи в седем. Половин час по-късно чух ключа да се завърта в бравата. Вратата се отвори рязко. Фентън мигом се събуди и се претърколи на матрака си. Лампите примигнаха и светнаха. Мъжът със светлия костюм влезе в стаята. Той ни взе на прицел с узито си. Последва го другият с черния костюм. Той носеше два подноса – по един във всяка ръка. Остави ги на пода между вратите на тоалетните. Във всеки поднос имаше чиния с оранжева на цвят каша и чаша кафе.

– Трийсет минути – каза мъжът със светлия костюм, като леко заваляше думите. Предполагам, че челюстта още го болеше. – Пригответе се. Не ни карайте да чакаме.

Двамата се върнаха в коридора и заключиха вратата. Взех подносите, докато Фентън връщаше матрака си върху походното легло, след което седнахме един до друг и отпихме от кафето. То бе хладко и воднисто, освен това някой бе налял мляко и в двете чаши. Началото не бе обещаващо. Храната само влоши положението. Оранжевата каша в чиниите се оказа всъщност печен боб. Вероятно претоплен в микровълнова и отдавна изстинал. Започнал да се втвърдява и да се превръща в една голяма буца. Фентън се отказа от своята порция, затова изядох и двете. Следвах златното правило. Храни се винаги когато можеш.

Горилите на Дендонкър се върнаха след двайсет и осем минути. Лежах на матрака и се преструвах на задрямал. Фентън беше в тоалетната.

– Ставай! – подкани ме онзи със светлия костюм и задържа вратата отворена. – Да вървим!

Протегнах се, прозях се, изправих се и тръгнах към него.

– Ще се видим след три дни – извиках аз, докато минавах покрай тоалетните.

Едва тогава излязох от стаята. Мъжът с черния костюм вървеше отпред. Аз бях по средата, притиснат като парче месо в сандвич, а отзад вървеше другата горила с узито. Минахме през двойните врати. Прекосихме остъкления коридор и трапезарията. Озовахме се в кухнята.

Мъжът с черния костюм ми посочи вратата в далечния ъгъл.

– Знаеш пътя.

В подножието на стълбите ме очакваше Мансур. Той не каза нищо, просто тръгна към тунела и ми махна да го последвам.

Вървяхме един до друг в пълно мълчание и дишахме застоялия въздух. Следвахме релсите и островчетата от жълтеникава светлина, докато не стигнахме дупката в стената, която водеше към къщата. Мансур мина първи през нея. В малкото преддверие бе по-тъмно, отколкото в тунела. Вратата беше затворена. Върху рамката ѝ беше монтиран бутон. Съвсем малък, като електрически звънец. Мансур го натисна. Моторът забръмча и вратата започна да се движи. Тя се отвори под прав ъгъл. Влязохме в мазето. Мансур допря ключодържателя си до едно място върху грубата дървена повърхност и вратата се затвори отново. Той кимна към стълбата. Качих се първи. Мансур ме последва, мина покрай мен и излезе през кухненската врата.