Ли Чайлд - По-добре мъртви

Камионът ни очакваше на улицата. Бе паркиран на същото място, на което Соня бе спряла предишния ден. Съвсем обикновен товарен камион. Нито прекалено лъскав, нито прекалено мръсен. От двете му страни бяха изрисувани пейзажи от национални паркове. Изборът на превозно средство бе добър. Бе толкова обикновен, че ставаше на практика невидим. Мансур отиде до него, бръкна в джоба си и извади телефона на Соня.

– Вземи – каза той и ми го подаде. – В паметта му е вкаран един номер. Позвъниш ли на него, ще можеш да говориш с жената. Нищо няма да ѝ се случи. Нищо лошо. Не и докато следваш инструкциите.

Отворих телефона, който Мансур ми бе дал току-що, и влязох в менюто. Открих къде се съхраняват запаметените номера. Там имаше само един номер. Набрах го и след две позвънявания отговори мъж, чийто глас чувах за пръв път.

– Какво има? Защо се обаждаш толкова скоро?

– Искам да чуя Фентън.

– Вече? Ти майтапиш ли се?

– Казаха ми, че мога да я търся по всяко време. Ти как би изтълкувал този израз?

– Добре. Чакай малко.

Разнесе се звук, който ми напомни дращене на стол по дървен под. Последваха стъпки. Пет. Бавни. Вероятно средно големи. Отвори се врата. Последваха още стъпки. Осем. Издрънчаха ключове. Отвори се друга врата. Мъжът извика:

– Ей! Търсят те по телефона! Давай го по-кратко!

Вратата не се затвори. Пазачът не помръдна. След десетина секунди чух проскърцване и топуркане, проскърцване и топуркане, докато Фентън прекосяваше стаята с патерицата си. След още десет секунди чух гласа ѝ.

– Да?

– Липсвам ли ти вече?

– Свиквам да живея с разочарованията.

– Дръж се. Не се предавай. Скоро ще ти звънна отново.

Затворих и прибрах телефона в джоба си.

Мансур ми подаде снопче двайсетдоларови банкноти.

– За храна и бензин. Тук са петстотин долара. Би трябвало да ти стигнат. Хотелите са предплатени.

Прибрах парите в джоба си.

Мансур ми връчи и лист хартия. На него бяха записани указанията. На ръка. Първо трябваше да тръгна по магистрала I-10 в източна посока. После трябваше да продължа до мотел край градче, наречено Биг Спрингс, Тексас.

– Резервирали сме стая на твое име. На сутринта ще те очаква факс с нови указания. Не се набивай на очи. Не се забърквай в неприятности – посъветва ме Мансур и ми даде ключ. – И последно, видя ли те пак…

– Какво ще направиш? – отидох аз до задната част на камиона и вдигнах ролетната врата. – Ще ми поднесеш задника си на тепсия, за да го сритам отново ли?

В товарното отделение имаше една-единствена вещ. Алуминиев контейнер. На колелца. Приличаше на онези, които бях видял в училищната трапезария предишния ден. Имаше същите размери. Метър и осемдесет дълъг. Деветдесет сантиметра широк. Метър и двайсет висок.

Единствената разлика бе надписът в черно по протежение на дългата му страна. ПРЕМИЕР ИВЕНТ МЕНИДЖМЪНТ. Пресегнах се и докоснах буквите. Боята бе суха.

Точно над думите, но в горния десен ъгъл, имаше поредица от цифри. Шрифтът бе същият, но размерът им бе по-малък. Шест цифри, стрелка, после още четири цифри. Възможно бе това да е сериен номер. Или инвентарен.

Контейнерът бе достатъчно голям, за да побере устройството с трите артилерийски снаряда. Бях категоричен за това. Но не можех да съм сигурен дали то наистина е вътре. Капакът бе заключен с катинари. Цели осем при това. Масивни, лъскави, нови. Отстрани на контейнера, точно под капака, бяха пробити дупки с диаметър три-четири сантиметра. Самият контейнер бе закрепен за пода с помощта на оранжеви колани с тресчотки и куки, захванати за халки в пода. Коланите бяха шест. Широки и здрави. Изпънати от тресчотките.

– Трябва да тръгваш – заяви Мансур, който крачеше напред-назад покрай камиона. – И не забравяй. Спреш ли, ще разберем. Отклониш ли се от маршрута, ще разберем. Опиташ ли се да отвориш устройството, ще разберем. Направиш ли някое от тези неща, ще последва наказание. Но не ти ще го понесеш, а жената. Лично ще се погрижа за това. Ще заснема всичко на видео и ще ти го изпратя.

Не можах да се сдържа и се запитах какво ли е значението на Мансур за операциите на Дендонкър. Как ли ще реагира шефът му, ако се забавя още минутка, за да довърша започнатото предишния ден. Изкушавах се да открия отговора на този въпрос. Много се изкушавах. Но се овладях и реших да го оставя на мира. Засега. Нямаше смисъл да излагам мисията на риск. Не и след като Фентън бе във вражески плен. Освен това търпението е добродетел.