Ли Чайлд - По-добре мъртви

Кимнах.

– Мога ли да видя документ за самоличност? Подадох ѝ паспорта си.

Тя го прелисти и присви очи.

– Изтекъл е.

– Точно така. Не мога да пътувам зад граница. Но върши работа за удостоверяване на самоличността.

– Не съм сигурна…

Посочих компютъра.

– Свържете се онлайн, ако не ми вярвате. Проверете в някой сайт на федералните власти.

Жената застина с една ръка над клавиатурата. Тя не ми вярваше. Това бе очевидно. Предполагам, че обмисляше последствията, ако ме опровергаеше. Всички документи, които трябваше да попълни, за да върне парите на клиента. Обясненията пред шефовете защо е отпратила клиент. Влиянието върху данните за заетостта.

– Не е необходимо, господин Ричър. Не се съмнявам, че сте прав. – Тя ми върна паспорта и попита: – Колко ключа за стаята ще искате?

– Само един.

Жената отвори едно чекмедже и извади от там парче пластмаса с размерите на кредитна карта. Пъхна го в някаква машина на бюрото си и отново затрака по клавиатурата. Извади картата и ми я връчи:

– Стая двеста двайсет и две. Желаете ли да ви запиша номера?

– Не е необходимо.

– Добре. Закуската е в салона до фоайето, който е отворен от шест до осем сутринта. Ако имате въпроси, наберете нула от телефона в стаята. Желая ви приятен престой. Надявам се да ни посетите отново.

Жената се върна към книгата си. Аз се върнах при камиона. Седнах на задната броня, опрях глава на падащия борд, затворих очи и оставих прохладния вечерен бриз да гали лицето ми. Изминаха десет минути. Петнайсет. После чух приближаващ се автомобил. Не беше само един. Отворих очи и видях колона от сребристи седани. Общо пет. Напълно еднакви. "Крайслер 300". Първият влезе в паркинга, останалите го последваха, разпръснаха се като ветрило и спряха пред мен. Шофьорът на най-близкия до мен излезе. Оказа се Уолуърк. Той тръгна към мен с бърза крачка, подаде ми бяла найлонова торбичка и стисна ръката ми.

– Ричър. Радвам се да те видя. – Уолуърк кимна към камиона. – Устройството? Вътре ли е?

– Както обещах.

– Браво! – Уолуърк вдигна палец към мъжете в съседния автомобил. – Благодаря. Оттук поемаме ние.

Отключих кабината, взех раницата и връчих ключа на Уолуърк.

– Оставих един куфар вътре. На Фентън е. Ще го наглеждате ли до утре?

– Разбира се. – Уолуърк ме хвана под ръка и ме отведе встрани от останалите коли. – Чуй ме… – понижи глас той. – Мисля, че си имаме доверие, затова ще бъда напълно откровен с теб. След като говорихме, звъннах на стария ми шеф. Онзи, който сега работи в ЦАТВУ. Той пътува насам. Ще обезопасим района и той ще изследва взривното устройство. На място. Знам, че не бива да го местим до сутринта. Но ако той не потвърди, че устройството е безопасно, ще се наложи да наруша това обещание.

Не казах нищо.

– Помисли хубаво, Ричър. Ами ако устройството избухне? Ако изпусне отровен газ в атмосферата? Или е радиоактивно? От една страна, трябва да отчетем тези рискове. От друга, не бива да забравяме жената, която рискува живота си. Жената, която може да не успееш да спасиш, когато и да преместим камиона.

– Невъзможно! – Пилотът погледна мястото на картата, което сочех, и поклати глава. – Не! Отказвам! Не мога да го направя. Не мога да навляза в мексиканското въздушно пространство. Не и без да получа съответните разрешения. Абсурд! Няма да го направя! При никакви обстоятелства! Разбираш ли?

Останах изненадан. И малко разочарован. Но не и объркан. Затова не виждах необходимост да му отговарям.

Двама механици ни наблюдаваха. А също и агентът, който ме бе докарал от хотела до летището. Те се навъртаха наоколо, но не толкова близо, че да смутят пилота, който продължаваше да крещи. Но и не толкова далече, та да пропуснат думите му. Те очевидно разглеждаха нещо на екрана на своя компютър, който нямаше клавиатура. Агентът търсеше нещо в телефона си. И тримата се преструваха на много заети. Преструваха се, че не ни чуват. Но очевидно не пропускаха нито дума. И се забавляваха със скандала. Пилотът реагираше твърде емоционално, твърде агресивно. Което бе напълно излишно. Тримата бяха наясно с това. Но изчакваха да видят как ще се развият нещата. Дали пилотът ще се задоволи само с вербални аргументи. Или напрежението ще ескалира и той ще прибегне до физически аргументи. Това щеше да разнообрази вечерта и на тримата.

– Ще те откарам толкова близо до границата, колкото пожелаеш – заяви пилотът. – Ако щеш, до самата граница. Но ще останем на американска територия. Нямам намерение да се забърквам в незаконно пресичане на границата. Не искай това от мен. Ясно ли е?