Ли Чайлд - По-добре мъртви

В сградата цареше тъмнина. И в двете ѝ половини. А също и в двора. Всичко бе обгърнато в сенки с изключение на остъкления коридор. Той грееше, окъпан от светлина. Откъдето и да минех, рискувах да ме забележат. А нямаше друг начин да проникна в половината на Дендонкър.

Проверих телефона. Нищо от Уолуърк.

Засега.

Беше два без пет през нощта. При други обстоятелства бих предпочел да се подслоня някъде за час-два. И да започна атаката си към четири сутринта. Това бе любимото време на КГБ за извършване на арести. Защото тогава хората са най-уязвими в психологически аспект. Руснаците са стигнали до този научен извод, след като са анализирали куп информация. Тази нощ обаче не можех да си позволя лукса да чакам. Два часа бяха предостатъчни човекът от ЦАТВУ да наложи решението си да преместят бомбата. Предостатъчно време късметът на Фентън да ѝ изневери.

Извадих телефона и набрах запаметения номер.

Отговори ми същият пазач. Гласът му бе сънен. Единственото, което успя да каже, бе:

– Не.

– Още не съм поискал нищо – казах аз.

– Искаш да говориш с жената. Пак.

– Точно така. Дай ѝ телефона.

– Не.

– Дай. Ѝ. Телефона.

– Ти луд ли си? Обаждаш се посред нощ. Я поспи малко. Обади се сутринта.

– По всяко време, забрави ли? Да не би значението на този израз да се е променило през последните двайсет и четири часа? Или трябва да събудя Дендонкър и да попитам него?

Мъжът изсумтя, след което чух шумолене. Вероятно от отмятане на завивки. Последваха стъпки. Седем този път. Не пет. И отваряне на врата.

Пристъпих напред и се озовах до оградата. Спрях на две педи от един от стълбовете е монтирана отгоре камера и оставих раницата си на земята.

Мъжът продължи по коридора. Още осем крачки. Той отвори вратата на Фентън, след което ѝ извика да дойде и да вземе телефона. След минутка чух гласа ѝ.

– Ричър? Не спиш ли? Какво е станало?

– Нищо – отвърнах аз. – Искам да направиш нещо. Много е важно. След секунда ще оставя телефона, но няма да затворя. Ти трябва да продължиш да говориш. Бързо ще приключа. Ще се справиш ли?

– Да, сигурно… Но защо?

– Не се тревожи. Скоро ще разбереш.

Прибрах телефона в раницата и започнах да се катеря по стоманения стълб. Лесно го обхванах с две ръце. Още по-лесно можех да увисна на оградата близо до мястото, където тя бе захваната за стълба. Проблемът бе в краката ми. Ромбовидните отвори в телената мрежа не бяха достатъчно големи за обувките ми, чиито върхове бяха прекалено широки. С малко, но достатъчно, за да създадат проблем. Вдигнах десния си крак, но се плъзнах и паднах на земята. Опитах отново. И отново се подхлъзнах. Тогава открих, че ако насоча стъпалото си под остър ъгъл нагоре и притисна върха на обувката си достатъчно силно в отвора, може би ще успея да се задържа. Повторих упражнението с левия крак. Отново повдигнах десния. И продължих нагоре. Не паднах. Но напредвах бавно. Болезнено бавно. Губех ценни секунди. Нямах представа докога Фентън ще поддържа илюзията, че разговаряме по телефона. Ако бях сгрешил в предположението си за мъжа, който ѝ го бе донесъл, всичко вече бе загубено.

Продължих да се катеря, докато гърдите ми не достигнаха горния край на оградата. Прасците ме боляха от усилието, необходимо, за да издържат тежестта ми под толкова необичаен ъгъл. Стиснах напречната греда е лявата си ръка и се пресегнах с дясната. Хванах камерата и се опитах да я завъртя обратно на часовниковата стрелка. Тя обаче не помръдна. Натиснах по-силно и десният ми крак се подхлъзна. Последва го левият. Увиснах на лявата си ръка. Сграбчих гредата с дясната. Забих върховете на обувките си в отворите. Изправих се. Хванах отново камерата. Напънах силно. И усетих, че поддава. Съвсем малко. Но все пак помръдна. Сигурен бях.

Продължих да натискам. Камерата помръдна два-три милиметра. Още два-три. Продължих, докато не я изместих с двайсет градуса. После слязох. Бавно. Спуснах се до долу, без да падна. Взех телефона. Поднесох го до ухото си. И чух гласа на Фентън. Тя разказваше някаква забавна история, свързана с леля ѝ, буркан мармалад и охраната на летището. Тръгнах наляво и стигнах средата на участъка между два стълба. Оставих раницата и телефона на земята. Продължих до следващия стълб. И започнах да се катеря отново. Упражнението се оказа също толкова неудобно, колкото и преди малко. Десният ми крак се подхлъзна два пъти, преди да се добера до горе. Левият – само веднъж. Сграбчих камерата. Завъртях я. Тази помръдна по-лесно. Изместих я на двайсет градуса по посока на часовниковата стрелка. После слязох. Продължих надясно. Взех телефона. И не чух нищо. Нито Фентън, нито пазача. Само тишина.