Ли Чайлд - По-добре мъртви

Грабнах двете узита и се втурнах след тях. Стигнах двойната врата. Тогава чух шум зад гърба си. От стаята до тази на Фентън излезе мъж. Виждах го за пръв път. Вероятно с него бях говорил по телефона. Той вече стоеше пред вратата на Фентън. Явно се бе прокраднал на пръсти, докато се съвземах от сблъсъка с Мансур. Шумът идваше от опитите му да отключи вратата. Накрая успя да я отвори. Влезе вътре. С пистолет в ръка. Обърнах се и хукнах към стаята. Вратата се затвори. Не можех да видя какво става вътре заради вестника, залепен върху стъклото. Но чух разни звуци. Вик. Тропот. Изстрел.

После тишина.

Отворих вратата с ритник и влетях вътре, готов да изпразня пълнителя на узито в човека, който току-що бе влязъл. Озовах се лице в лице с Фентън. Тя стоеше до леглото, но без патерица. Пистолетът на нападателя сочеше право към мен. Самият той лежеше наполовина върху матрака, който бях използвал предишната вечер, наполовина на пода. Дясната му китка бе извита под неестествен ъгъл. Определено бе счупена. Горната част от черепа му липсваше.

– Май ще трябва да си намерим нова стая за довечера – каза Фентън и свали пистолета.

– Май си права – заявих аз и пристъпих към нея. – Добре ли си?

Тя кимна и седна на леглото.

– Горе-долу.

Отворих раницата и ѝ подадох протезата. Онази, която човекът на Дендонкър бе донесъл в кафенето. После се обърнах и тръгнах към вратата.

– Благодаря – каза Фентън. – Къде отиваш?

– Да хвана Дендонкър. Ако още е тук.

Спрях пред двойната врата. Поех си дълбоко дъх. И влетях през нея. Хукнах към другия край на коридора и нахлух в трапезарията. Над покрива вече духаше бриз, който увличаше навън през капандурата част от сълзотворния газ. Формулата на Дендонкър обаче се оказа много мощна. Очите ми пареха въпреки краткотрайното ми излагане на действието му. Овладях желанието да ги разтъркам. Останах на място и изчаках зрението ми да се избистри и светът около мен да дойде на фокус.

Тогава се заех с търсенето. Не си направих труда да погледна в кухнята или офисите. Предположих, че Дендонкър не би се скрил там, а би предпочел да напусне сградата. Имаше два начина да го направи. Тунела. Или джиповете. Паркингът бе празен. От двата кадилака нямаше и следа. Нито пък от Дендонкър или Мансур. Излязох навън и отидох до портала. И двете му крила бяха затворени. Но по неравния път отвъд него успях да различа четири червени светлинки. Два чифта. Една и съща конфигурация. Стоповете на двата кадилака. Единият като че ли стоеше по-ниско на пътя, сякаш превозваше по-тежък товар. Но това бе само мимолетно впечатление. Не можех да бъда сигурен. Не и от толкова голямо разстояние. Не и заради начина, по който колите се подрусваха в тъмнината. Не че имаше значение. Двата кадилака се бяха устремили към хоризонта и аз не можех да направя нищо, за да ги спра.

……

Когато се върнах в сградата, заварих Фентън в коридора. Тя се движеше твърде предпазливо, сякаш протезата ѝ причиняваше болка. Тъкмо минаваше покрай вратата на съседната стая, но спря, когато ме чу да идвам.

– Тук има още някой – прошепна тя. – Още един затворник. Не мисля, че е в добра форма.

– Как разбра? – попитах аз.

– Когато ти ми звънеше, онзи човек, който носеше телефона, винаги стоеше на прага, докато разговаряхме. Оставяше вратата отворена. Веднъж тъкмо бях приключила разговора и му връщах телефона, когато видях двама души в коридора. Вървяха заедно. Идваха отдясно. Единият бе помощникът на Дендонкър. Онзи, огромният. Другия виждах за пръв път. Той носеше чанта. Черна кожена чанта, цялата измачкана и ожулена, като старите лекарски чанти. Непознатият говореше на испански. Каза нещо от рода на: "Трябва да намалите темпото. Той не може да поеме повече. Оставете го на мира за известно време. За четирийсет и осем часа. Поне".

– Какво ли е имал предвид?

– Нямам представа.

– Как реагира човекът на Дендонкър?

– Звучеше ядосан. Заяви, че Дендонкър няма да допусне никакво забавяне. Трябвало да разбере къде е тя, а нямало време.

– Тя?

Фентън поклати глава.

– Не знам за какво говореха.

– И къде държат другия затворник?

– Отначало реших, че е в стаята до моята. Но току-що проверих там. Празна е. Открих само легло и монитори, свързани с охранителните камери. Не биха могли да държат затворника там. Явно са го заключили другаде.

Фентън продължи по коридора. С усилие. Последвах я с нейното темпо. Начинанието ѝ ми се струваше безполезно. Коридорът най-вероятно завършваше без изход. Като този покрай офиса на Дендонкър. Или по-точно, изходът бе блокиран с метални плоскости, поставени отвън. Бях ги видял, докато търсех алтернативен начин да проникна в сградата. Но когато продължихме по коридора, забелязах известни разлики. Стената на последната класна стая не следваше права линия, а правеше чупка. Имаше ниша в самия ѝ край. И там имаше масивна дървена врата. С табелка на нея. Портиер.