Ли Чайлд - По-добре мъртви

Вратата бе заключена. Бравата обаче не бе достатъчно масивна. Трябваше ми само един ритник, за да я отворя. Вътре ни очакваха стъпала, които се спускаха към мазето. Те бяха дървени. Боядисани в бяло, но не толкова протрити, колкото онези, които водеха от кухнята към тунела. Включих осветлението и тръгнах надолу. Фентън ме последва. Помещението, което открихме на дъното, бе разделено на две. Една трета от него бе заета от машини и препарати за чистене. Другите две трети бяха служили някога за работилница. Сега работните маси и шкафовете за инструменти бяха изтикани в края. На освободеното място бе разположено още едно походно легло. До него имаше стойка със система за интравенозно вливане. От торбичката с прозрачна течност тръгваше тръбичка, прикрепена към ръката на мъжа върху леглото. Тялото му бе покрито с чаршаф. Краката и другата му ръка – също. Главата му обаче се виждаше ясно. Лицето му бе подуто, осеяно цялото с охлузвания, рани, изгаряния… На челото му имаше огромна цицина. Големи кичури от косата му липсваха. Фентън изпищя. Втурна се покрай мен. Хвърли се върху леглото. Имах чувството, че ще притисне мъжа в прегръдките си. Тя обаче се овладя. Хвана ръката му. И изрече една дума. Тихо. С глас, изпълнен с вина и болка.

– Майкъл!

Аз също пристъпих към леглото. Реших, че мъжът в него може да е мъртъв. Тревожех се как ще реагира Фентън в такъв случай. Но след малко той отвори едното си око.

– Мики! – Гласът на Майкъл бе сух и дрезгав, едва доловим. – Получила си предупреждението ми. Дошла си. – Той затвори окото си и отпусна глава встрани.

Фентън провери пулса му.

– Добре е. Не е изгубил съзнание. Помогни ми да го вдигнем.

Задачата не бе никак лека. Ако съдех по вида му, Майкъл не биваше да бъде местен. Бих предпочел докторите да дойдат при него, а не той да отиде при тях. Но се сетих за Дендонкър. Той не знаеше, че Фентън е намерила Майкъл. А очевидно Майкъл разполагаше с информация, от която Дендонкър се нуждаеше. Затова Дендонкър щеше да се върне за него. Или да изпрати хората си. И в двата случая не бихме могли да защитаваме мазето. Не и за по-продължителен период от време. Което правеше евакуацията по-малката от двете злини.

Взех Майкъл на ръце и го понесох по стълбите, както си беше увит в чаршафа. Фентън ме следваше с торбичката за вливане. Движехме се бавно, внимателно, стараехме се да вървим максимално плавно. Спряхме едва когато излязохме в коридора. Върнахме се в стаята, в която я бяха държали. Сложих Майкъл на нейното легло. Тя остана при него, а аз отидох в остъкления коридор. Използвах едното узи, за да пръсна прозорците. Половин пълнител за дясната страна, половин пълнител за лявата. Исках сълзотворният газ да се разсее колкото се може по-бързо. После се върнах в стаята и позвъних на Уолуърк. Той вдигна веднага. В гласа му нямаше и следа от сънливост. Предположих, че екипът от ЦАТВУ е работил цяла нощ, а Уолуърк не се е отделял от тях. Съобщих му, че Фентън е в безопасност и вече могат да местят камиона където си пожелаят. Обясних му, че сме спасили човек в тежко състояние, и го попитах след колко време ще може да изпрати агенти в медицинския център в Лос Гемелос. Когато Дендонкър откриеше, че Майкъл е изчезнал, нямаше да остави нещата така. Щеше да изпрати хора да го търсят, а предвид състоянието на Майкъл най-логичното място, откъдето да започне издирването, бе най-близката болница.

Уолуърк се замисли за миг. След като пресметна разстоянието и времето, той заяви:

– Ще трябва да проведа няколко разговора. Но предполагам, че ще успея да изпратя двама агенти в рамките на четири часа. Ако се притесняваш за човека, защо не останеш да го охраняваш? Неофициално.

– Мога да се заема. – И тогава късметът може да ми се усмихне, помислих си аз. Ако Дендонкър се върне за Майкъл. Или Мансур. Мисълта, че двамата ще продължат да се разхождат на свобода, ми бе крайно неприятна. – Как вървят нещата при теб?

– Добре. Току-що разговарях по телефона с централата. След всичко, което разказах на шефовете, получих уверенията им, че Бюрото ще положи максимални усилия да залови Дендонкър. Дори ако се наложи да го издирваме по целия свят.

– А бомбата?

– Човекът ми приключи огледа. Сега я подготвя за транспортиране. Ще я пренесем със самолет.

– Нали не ти се сърди, че го разкара чак до Тексас?

– Не, напротив. Моят човек е на седмото небе. Направи куп снимки и клипове, които изпрати в лабораторията. Заяви, че това е едно от най-интересните взривни устройства, които е виждал от години.