Ли Чайлд - По-добре мъртви

Това е проблемът, когато една лъжа набере достатъчно инерция. Тя се разраства лавинообразно. Дори когато не е истинска лъжа, а само премълчаване. Димната бомба бе изработена от Майкъл и след като хората от ЦАТВУ я бяха свързали с друга, изработена от същия човек, това би трябвало да е последната бомба, върху която бе работила Фентън. Онази, която Майкъл бе направил, преди да изпрати съобщението за помощ. Само че хората от ЦАТВУ не знаеха, че в нея също е имало транспондер. Или че Фентън го е унищожила. Заради отпечатъка на Майкъл. Ако знаеха, щяха да направят съвсем други изводи. В това не можеше да има никакво съмнение. Трябваше да кажа истината на Уолуърк. Трябваше да го помоля да предаде информацията в ЦАТВУ За да поправят грешките в своята теория. Но нещо ме спря.

Онзи странен глас, долетял от дълбините на съзнанието ми. Той се обади, когато Фентън ми разказа как е получила съобщението на Майкъл. С визитката и кондома. И се усили със странната реакция на Дендонкър. А сега, след разговора за този Халил, гласът бе станал направо оглушителен.

Уолуърк замълча за момент. После каза:

– Колегите се тревожат какво ли е намислил Халил. Подозират, че Дендонкър му помага. Ти си единственият, който е бил в контакт с Дендонкър. Стига съм го увъртал, Ричър. Шефовете на ЦАТВУ искат да говорят с теб.

Не смятах, че Халил и Дендонкър работят заедно. Не и след като Дендонкър ме заподозря, че Халил ме е изпратил да го убия. Но между тях имаше връзка. И тя не вещаеше нищо добро. Това бе сигурно. Освен това наистина се бях срещнал с Дендонкър. Бях го видял как действа. Къде се крие. И бях категоричен, че не бива да остава на свобода. Затова казах:

– Добре. Нека ми се обадят.

– Те не искат да говорят по телефона, Ричър. Искат да се срещнете лично.

Замълчах.

– Помисли. Ако нещо се обърка, това може да доведе до куп жертви. Представи си, че си на тяхно място, когато това се случи. Как ще понесеш факта, че не си реагирал адекватно и не си разговарял с единствения човек, който разполага с информация от първа ръка?

Уолуърк беше прав.

– Ще ти отнеме само един час. Най-много два. Е, какво ще кажеш?

– Не знам. Кога?

– Днес.

– Къде?

– В ЦАТВУ. Централата им се намира във военната база "Редстоун Арсенал" близо до Хънтсвил, Алабама.

– И как ще стигна до там за един ден? Това са близо две хиляди и петстотин километра.

– Ще изпратят самолет. Ако трябва да бъда откровен, вече са го изпратили. Очаква те. Има летище на около час с автомобил от Лос Гемелос. Пристигат четирима агенти, които да охраняват човека, когото си спасил. Един от тях ще те откара до самолета.

Запитах се дали въпросното летище не е от онези, които хората на Дендонкър използваха, за да прекарват контрабанда.

– А после?

– Ще ти осигурят транспорт до която точка пожелаеш. В рамките на страната, разбира се.

– Сан Франциско?

– Разбира се. Ако това искаш.

– Това искам.

– Добре. Ще го уредя. А! Още нещо. Може да ти се стори забавно. В хотела ти пристигна факс, адресиран до теб. В 12:34. От Дендонкър. Заявява, че операцията е в процес на изчакване. Трябва да останеш на място. И да не изпускаш стоката от очи.

……

Разговорът ни бе събудил Фентън. Тя продължаваше да седи във фотьойла до Майкъл, затова отидох при нея, седнах на леглото му и ѝ разказах последните новини.

– Явно ще стигнеш до океана – каза Фентън, когато приключих. – И то с частен самолет. Осигурен от правителството. Предполагам, че това издига пътуването на автостоп на съвсем друго ниво.

– Надявам се Майкъл да се измъкне. Ще кажа добра дума и за двама ви.

Тя поклати глава.

– Само за Майкъл. Аз бях наясно какво правя. Готова съм да понеса последствията.

– Ще запомниш ли един номер?

– Ще задържиш телефона ли?

– Не. Номерът принадлежи на друг човек. На жена. Името ѝ е Соня. Запознахме се, докато те издирвах. Тя ми помогна. Освен това е близка с Майкъл. Трябва да ѝ се обадиш и да ѝ кажеш, че Майкъл е жив.

– Близка е с Майкъл? Колко близка?

Свих рамене.

– Доста, предполагам. Срещнали са се в онази болница в Германия. Явно оттогава са неразделни.

Фентън се замисли. За пръв път чуваше за тази жена. Това бе очевидно. Връзката ѝ с брат ѝ бе започнала да отслабва по времето, когато той бе срещнал Соня.

– Що за човек е тя? – попита Фентън. – Ще я харесам ли?

– Надявам се. Може да се окаже бъдещата ти снаха.

Самолетът ме очакваше на пистата, когато пристигнах на летището. Той бе спрял в самия ѝ край, встрани от няколко селскостопански самолета и двуместни учебни машини. Бе модел на "Гълфстрийм". Острите му ъгли и лъскавата му черна боя му придаваха изключително бърз и заплашителен вид. Той също имаше регистрационен номер, но подобно на хеликоптера, с който бях долетял от Тексас, не носеше названието или логото на нито една федерална агенция. Само думите СЪЕДИНЕНИ ЩАТИ.