Ли Чайлд - По-добре мъртви

Агентът размаха значката си пред обектива на видеокамерата, вградена в интеркома до портала, и продължи напред. Двигателите на самолета бяха включени и когато колата ни зави покрай опашката, видях, че стълбата е спусната. Трийсет секунди по-късно вече бях на борда и закопчавах предпазния колан. Две минути по-късно се издигнахме във въздуха. Без инструкции за безопасност. Без да изчакваме други летателни машини. Без да возим други пътници.

Салонът напомняше по-скоро за мобилен офис, отколкото за луксозен клуб. Обзавеждането се състоеше от мебели от светла дървесина с всевъзможни контакти и конектори. Седалките бяха общо дванайсет. Всичките бяха тапицирани със синя кожа и можеха да се въртят настрани. Масичките пък се сгъваха и прибираха под прозорците. На тавана бе монтиран мултимедиен проектор. Видях още сгъваем екран. И кафе машина. Изпих чаша кафе, разположих се на една седалка и задрямах. Полетът премина гладко и спокойно. Летяхме високо и бързо. Прекарахме във въздуха по-малко от три часа. Събудих се при захода към летището. Приземяването бе меко. Рулирането – съвсем кратко. Когато слязох по стълбите, на пистата ме очакваше кола.

Военното летище е разположено в северозападната част на комплекса "Редстоун Арсенал". Сградите на ЦАТВУ се намират в югоизточната част, на повече от два километра от пистите. Шофьорът на Бюрото, който ме посрещна, не изрече нито дума, докато лавираше из лабиринта от военни съоръжения, лаборатории на НАСА, поделения на ФБР и прочие. Предполагам, че посрещането на мръсни и рошави цивилни не присъства сред любимите занимания на федералните агенти. Шофьорът спря пред редица от масивни, високи до коленете стоманени колони, и посочи стъклената фасада на сградата в другия им край.

– Идете там и питайте за агент Лейн.

Във фоайето стояха трима охранители в униформи на частна фирма, включително жената зад рецепцията, която ми поиска документ за самоличност. Подадох ѝ паспорта си. Тя не прояви никакъв интерес към факта, че той е изтекъл. Постави го в скенера и само след минута от машината до него излезе ламиниран пропуск с моята снимка и срок на валидност два часа. Закачих го на ризата си и един пазач ми подаде пластмасова табличка, за да изпразня джобовете си. Поставих в нея парите и мобилния телефон и той я прекара през рентгена, след което ме помоли да се събуя. Свалих обувките си и ги поставих на лентата. Трети охранител ме подкани да мина през метало-детекторната рамка. Тя нито изпищя, нито светна и докато се обуя и прибера нещата си, изникна четвърти човек. На вид бе прехвърлил четирийсетте. Бе облечен в тъмносив костюм и вратовръзка, а на врата си носеше пропуск на метална верижка.

– Специален агент Джеймс Лейн – представи се новодошлият и протегна ръка. – Ръководя екипа, който събрахме в отговор на последните събития. Благодаря ви, че отделихте време за този разговор. Надявам се да ни помогнете. Заповядайте насам. Ще ви разведа наоколо.

От изхода навън започваше каменна пътека. Две стъпала от същия камък водеха към широка тераса с дървени маси за пикник, разположени под сиви чадъри. В съседство се виждаха две постройки. Лейн посочи лявата. Тя бе голяма, сива, правоъгълна, безлична.

– Наричаме я Сградата – обясни той. – Не ми казвай, че федералните агенти нямат въображение. Гледал ли си онзи филм за Индиана Джоунс и изчезналия кивот? Помниш ли сцената в края, когато прибраха сандъка в един огромен склад? Така изглежда тази сграда отвътре. Стелажи от пода до тавана и от единия край до другия. Над сто хиляди кутии, кашони, сандъци, контейнери… Всяко парченце от всяко взривно устройство, което сме анализирали през последните осемнайсет години. Мястото е почти пълно. Започнахме строителството на нова сграда. Но не там отиваме.

Лейн тръгна към зданието вдясно. То бе разделено на две половини. Едната бе едноетажна, с плосък покрив, каменни стени и високи прозорци, докато другата имаше по-висок, стръмен покрив, бели стени и нито един прозорец. Начинът, по който двете бяха разположени една спрямо друга, създаваше впечатлението, че втората се опитва да погълне първата.

– Ето къде вършим нашата магия – каза Лейн и спря пред вратата. – Тук се намират лабораториите и някои не толкова интересни неща. Административните служби и заседателните зали. Точно там отиваме. Съжалявам.

Лейн използва служебната си карта, за да отключи вратата, след което тръгна към главния коридор. Стигнахме пред стая, на чиято врата пишеше: Заседателна зала 1. Помещението бе с размери четири и половина на шест метра. В средата имаше маса с дървен плот. Правоъгълна. Около нея бяха наредени единайсет стола. Те бяха обърнати към далечната стена, която бе чисто бяла. Сигурно тя служеше като прожекционен екран. В стената вдясно бяха вградени три шкафа. Вляво имаше прозорци. Килимът приличаше на текстилна версия на картина от Джаксън Полък.