Ли Чайлд - По-добре мъртви

Свалих ролетната врата и я заключих.

– В такъв случай държа да ти кажа две неща. Първо, спирам, за да пия кафе. Често. Това не подлежи на коментар. Второ, ще се отклоня от маршрута, макар и за кратко. Ще мина по улицата от другата страна на къщата. Там оставих колата си вчера. В нея има нещо, което ми трябва.

– Какво?

– Куфарът на Фентън.

– За какво ти е притрябвал?

– На мен не ми трябва, а на нея. Когато доставя стоката и Дендонкър я пусне, ще заминем някъде.

Мансур се замисли за миг. Той явно осъзна, че се намира в патова ситуация. Не можеше да признае, че Дендонкър няма намерение да пусне Фентън, тъй като в противен случай нямаше да направя това, което искаха от мен. Накрая Мансур попита:

– Улицата, която минава успоредно на тази ли?

– Точно така.

Той тръгна към кабината.

– Добре. Ще дойда с теб.

Шофьорската седалка беше изтеглена максимално назад. Страничните огледала бяха добре. Арматурното табло изглеждаше стандартно. Запалих двигателя и потеглих. Завих в първата пряка. Направих два завоя, след които стигнах до края на улицата. Направих няколко маневри, докато обърна камиона. После спрях зад шевролета и слязох.

Нямах ключове и не можех да отключа багажника – Дендонкър не ми ги бе върнал. Затова отворих шофьорската врата и дръпнах лоста. Мансур веднага вдигна капака. Преди да заобиколя колата, той вече беше взел куфара на Фентън и го отваряше. Заварих го да рови в багажа, доволен, че не е открил нищо, за което да се тревожи. Нищо, което да ми помогне да обезвредя бомбата и да проваля плановете им. Той прокара пръсти по капака на куфара, след което го затвори и го остави на тротоара.

– Добре – заяви Мансур, – можеш да го вземеш. Хайде тръгвай.

Заобиколих куфара и отворих задната врата.

– Има нещо, което ще ѝ потрябва – казах аз и взех раницата, която бях измъкнал от линкълна след катастрофата край "Бордър Ин".

– Чакай! – намръщи се Мансур. – Какво има вътре?

– Само това. – Извадих протезата на Фентън и я поднесох към лицето му. – Трудно ще може да ходи без нея.

Мансур отскочи назад.

– Добре. Вземи я. А сега изчезвай!

Фентън май беше права, когато каза, че хората се плашат от всичко, свързано с рани и травми. Мансур попадаше в тази категория. Достатъчно, за да не прояви интерес към съдържанието на раницата.

……

Мансур се върна в къщата, а аз започнах да изпълнявам инструкциите на Дендонкър. Те ме преведоха през лабиринт от улички в покрайнините на града и ме изведоха на дългото право шосе, което минаваше покрай Дървото. Мястото, където бях срещнал Фентън за пръв път. Днес никой не бе организирал засада там. Наоколо бе пусто, не се виждаше жив човек. Или мъртъв.

Шофирах бавно и спокойно, като пенсионер, изкарал таратайката си за неделна разходка. Мислите ми бяха насочени изцяло към товара отзад. Не исках той да се взриви, ако случайно попадна в някоя дупка на пътя. Не исках да се преобърна с него отзад. Не очаквах да срещна полицейски патрули по тези места, но именно нещата, които човек не очаква, провалят плановете му.

Не откъсвах поглед от страничните огледала. Исках да разбера дали ме следят. Не видях никого. Нито черни линкълни, нито стари джипове. Не пропуснах да огледам и небето. За малки самолети. Хеликоптери. Дронове. Отново нищо. Което не бе изненада. Но това означаваше, че най-вероятно в бомбата е монтиран чип с джипиес предавател. Или в камиона. Или и на двете места. Което не бе проблем. Защото нямаше да ми навреди по никакъв начин. Нещо повече, разчитах на тези чипове.

Затънтените пътища, по които шофирах в продължение на четирийсет минути, ме преведоха през местност, осеяна с пясъци и храсти, след което излязох на магистралата. Трафикът бе слаб. Карах с деветдесет километра в час. Проверих огледалата. Проверих небето. Никой не ме следваше. Никой не ме наблюдаваше. Видях в далечината бензиностанция. Отбих и напълних резервоара догоре. После влязох вътре, за да платя. Взех си голямо кафе. Този път горещо. Без мляко. Помолих продавача за дребни монети за телефона, а той ме изгледа, сякаш бях поискал да изляза с майка му. Хлапакът бе на двайсет и две-три. Предполагам, че рядко му искаха монети за телефон. А може би никога.

Обществените телефони бяха два. Монтирани отвън, в другия край на сградата. Те бяха покрити с извити навеси от прозрачна пластмаса. Може би за да ги предпазят от ветровете и дъждовете, а може би за да осигурят лично пространство на говорещите. Но това нямаше значение. Не беше твърде горещо. Не валеше. И наоколо нямаше никой да чуе разговора ми.