Ли Чайлд - По-добре мъртви

Изведнъж чух шум. Той идваше от другия край на улицата. Беше двигател на автомобил. Огледах се и видях към нас да приближава кола. Не се движеше бързо. Не се движеше бавно. Поддържаше постоянна скорост. Мъжете в нея се оглеждаха в търсене на проблеми. Колата бе "Додж Чарджър". Предният капак и бронята бяха боядисани в черно. Отпред имаше масивна предпазна решетка, а на покрива бяха монтирани сигнални светлини. Полицейски патрул. Може би местни ченгета. Може би щатски. Във всеки случай се появяваха във възможно най-неподходящия момент.

Пуснах врата на мъжа, свалих ръка в скута си и я свих в юмрук.

– Мръднеш ли…

– Не се притеснявай. – Спътникът ми извади пътен атлас от джоба на вратата, разтвори го широко и скри лицето си зад него. – Да скоча от трън, та на глог? Не съм толкова глупав!

Полицейският патрул приближи. Намали скоростта. Изравни се с нас. И спря. В колата имаше две ченгета. Те обаче не гледаха към мен. Нито към мъжа с разкървавени устни. Все още. Повече ги интересуваше шевролетът. Полицаите не бяха млади. Вероятно преди години бяха карали именно такава кола. Ченгетата твърдяха, че "Каприс" е най-добрият патрулен автомобил за всички времена. Нищо чудно тези двамата да бяха попаднали в плен на носталгията. Или на скуката. Надявах се видът ни да не събуди подозренията им. Двете ченгета оглеждаха колата ни в продължение на цяла минута. Две. После шофьорът включи сигналните светлини на покрива, натисна педала на газта и се скри в далечината.

Посегнах към врата на моя спътник. Той затвори атласа. Вдигна го пред себе си. И двете му ръце бяха скрити зад книгата. Корицата бе лъскава. И хлъзгава. Пръстите ми се плъзнаха по повърхността ѝ. Успях да го сграбча за рамото. Той обаче ме удари в окото с ръба на атласа и се измъкна от хватката ми. Посегна към дръжката на вратата и я отвори. Падна навън, претърколи се по тротоара, изправи се със залитане и хукна.

Изскочих след него и се затичах. Човекът се оказа изненадващо бърз. Беше добре мотивиран. Нали аз лично се бях погрижил за това. Разстоянието помежду ни нарастваше. Беглецът достигна група сгради, построени около поредния вътрешен двор. Прозорците откъм улицата бяха заковани с дъски. Той можеше да продължи да бяга. Никога нямаше да го настигна. И никога не бих поел риска да стрелям по него. Не и в жилищен квартал. Той обаче спря. Не устоя на изкушението да се скрие някъде. Втурна се през сводестия вход на вътрешния двор. И изчезна от погледа ми.

Затичах се с всички сили и спрях пред входа. Не исках да рискувам. Той можеше да разполага с резервно оръжие. Затова приклекнах и надзърнах зад ъгъла. Видях няколко сгради, разположени близо една до друга, като при хотела на Фентън. Единствената разлика бе, че тези тук бяха двуетажни. И бяха оградени със здрави дървени огради. На всеки ъгъл се издигаше строително скеле, което достигаше покрива. Сградите явно бяха в процес на реконструкция. Но работници не се виждаха. Не се чуваше нито звук. Работата бе замряла. Нищо чудно проектът да бе изоставен. Нищо чудно пазарът на недвижими имоти да се бе сринал. Или вкусовете на купувачите да се бяха променили. Нямах представа как се развива този сектор от икономиката.

Подадох глава малко по-навътре и открих моя беглец. Той стоеше по средата на вътрешния двор и се оглеждаше. Предполагам, че мястото не отговаряше на очакванията му. Нямаше как да се измъкне. Нямаше къде да се скрие. Той пристъпи две крачки наляво, после надясно, сякаш не можеше да реши накъде да тръгне. Изправих се и минах под сводестия вход. Мъжът ме чу и се обърна. Лицето му бе бледо като платно, кръвта от разбитите му устни течеше по-силно от преди. Явно това бе цената на физическите усилия, свързани с бягството му.

– Прави каквото ти кажа и няма да пострадаш – заявих с равен и спокоен глас.

Беглецът направи крачка към мен и спря. Погледът му пробяга няколко пъти между мен и входа – напред-назад, напред-назад… Сякаш измерваше разстоянието. Преценяваше шансовете да се промъкне покрай мен. После се обърна изведнъж. Хукна към скелето вдясно. И започна да се катери. Беше ми невъзможно да го последвам. Той беше по-лек. Много по-пъргав. Щеше да стигне покрива преди мен. В това не можеше да има никакво съмнение. Аз щях да се добера до покрива, да подам главата си и… Да остана напълно беззащитен. А той можеше вече да е приготвил оръжие. Можеше и сега да намери нещо, което да използва като оръжие. Железен прът. Тухла. Керемида. Или да не си усложнява живота толкова и просто да ме изрита.