Ли Чайлд - По-добре мъртви

– Добре ли сте? – попита доктор Холиър, дишайки на пресекулки. – Онази горила откри ли ви? Много съжалявам, но той ме принуди да му кажа къде сте отишли.

– Постъпили сте правилно – отвърнах аз. – Добре съм, а вие как сте? Пострадахте ли?

Той опипа лицето си със свободната си ръка.

– Нищо сериозно. Засега. Онази горила се закани да ви спипа, след което да се върне за мен. – Докторът потрепери и добави: – И да ме отведе при Дендонкър.

– Онзи тип няма да се върне. – Отидох до автоклава и взех скалпел. Върнах се при масата, срязах кабелната връзка, прибрах скалпела в джоба си и помогнах на доктора да се изправи. – Но може да се появи някой друг. Имате ли кола?

– Да. Разбира се. Искате да я ползвате ли?

– Къде е?

– Тук. На служебния паркинг.

– Добре. Искам да се качите в нея и да напуснете града. Директно. Без да се отбивате в дома си. Без да се отбивате в магазин или кафене. Можете ли да го направите?

Доктор Холиър докосна лицето си отново.

– Работя тук повече от четирийсет години и…

– Знам. Казахте ми. Но трябва да помислите за своите пациенти. Не можете да им помогнете, ако сте мъртъв. Тези типове не си поплюват.

Доктор Холиър замълча за момент, а после каза:

– За колко време трябва да напусна града?

– Ден или два. Оставете ми телефонния си номер. Ще ви позвъня, щом опасността отмине.

– Предполагам, че светът няма да спре да се върти, ако отсъствам четирийсет и осем часа. – Доктор Холиър отиде до бюрото си и записа телефонния си номер върху някакъв формуляр. – Какво ще правите?

– Мисля, че е по-добре да не знаете. Мога да ви гарантирам, че плановете ми противоречат на Хипократовата клетва.

……

Доктор Холиър взе обувката си, изхвърли съсипаната престилка в кошчето за боклук, оправи си вратовръзката и тръгна към паркинга. Там го очакваше бял кадилак. Стар модел, може би от 80-те. Автомобилът приличаше на огромна баржа. На реквизит от сапунена опера, на който му липсват два огромни рога на предния капак. Доктор Холиър се настани зад волана. Изпратих го с поглед, след което се върнах на паркинга за линейки. Линкълнът ме очакваше там, където го бях оставил. Изпитах облекчение. Нещо ме притесняваше, откакто бях заварил доктора на пода в моргата. Опасявах се, че има вероятност човекът на Дендонкър да се е натъкнал на колата, докато ме е търсил. Отворих задната врата. Двете горили бяха дошли на себе си. Започнаха да се въртят. Да се опитват да се изправят. Или да се докопат до мен. Освен това се опитваха да кажат нещо. Не разбрах нито дума. Предполагам, че челюстите им бяха пострадали. Извадих скалпела от джоба си и го вдигнах високо, за да го разгледат хубаво. Хвърлих го на пода зад мъжа с черния костюм, на място, където можеше да го достигне. А после хвърлих и ключовете на Мансур. Накрая затворих вратата и се върнах в медицинския център. Отправих се с бърза крачка към главния вход. Минах покрай жената с перления наниз. Прекосих фоайето под големия купол и излязох на улицата. Завих покрай сградата и тръгнах към мястото, където бях оставил шевролета. Той ме очакваше в алеята между две по-малки сгради, разположени по диагонал срещу входа за линейки. Избутах един контейнер за боклук пред колата. Не беше кой знае какво прикритие, но вършеше някаква работа. По-добре от нищо.

Нужни ми бяха четири минути и половина, за да стигна от линкълна до шевролета. След още девет видях вратите на входа за линейки да се отварят. Запалих двигателя на шевролета. Веднага щом отворът между двете врати стана достатъчно широк, линкълнът изскочи на улицата с мръсна газ. Шофьорът му зави надясно, така че изобщо не мина покрай мен. Изчаках две секунди. Не бе достатъчно, но не можех да рискувам предвид обстоятелствата. Заобиколих контейнера за боклук и последвах линкълна.

Условията бяха крайно неподходящи да следя когото и да било. Шофирах автомобил, който хората пред мен лесно можеха да познаят. На всичко отгоре нямаше трафик, сред който да се скрия. Нямах партньори, с които да се редувам. Улиците бяха изпъстрени със завои и хаотично разположени, което не ми даваше друга възможност, освен да следвам отблизо линкълна. А това не беше лесна работа. Който и да стоеше зад волана на колата пред мен, знаеше къде отива. Знаеше маршрута. Знаеше къде да завие. Кога да ускори. Кога да намали.

Карах с максимална скорост, но въпреки това изоставах от линкълна. Той взе рязко поредния завой и се скри от погледа ми. Натиснах газта до ламарината. Когато завих, колата се наклони на износените си амортисьори, а гумите изсвириха. Груба грешка, когато човек се опитва да не привлича внимание. Взех още един завой. Гумите изсвириха отново. Но шумът не ме издаде. Защото нямаше кой да го чуе.