Ли Чайлд - По-добре мъртви

От линкълна нямаше и следа. Пред мен се простираше пуста ивица асфалт, която водеше до Т-образно кръстовище. Продължих да давам газ, но в един момент скочих на спирачките. Гумите изсвириха отново и колата спря с предницата на кръстовището. Пред мен имаше малък цветарски магазин. Продавачката подреждаше витрината. Щом ме видя, влезе вътре. Погледнах надясно. Погледнах наляво. Линкълнът сякаш бе пропаднал вдън земя. Нищо не подсказваше коя посока се радва на повече популярност. Нямаше следи по асфалта, които да покажат накъде завива по-голямата част от трафика.

Знаех, че гледам на запад. Затова завих наляво и продължих по пътя, който щеше да ме отведе на юг. Към границата. Този маршрут можеше да ме отведе до поредната задънена улица. Ако бях завил надясно, щях да продължа на север. Пътят вероятно щеше да опише голям кръг, който да мине по шосето край Дървото. Далече от града. Далече от Дендонкър, неговите горили и неговите бомби. Но също така далече от Фентън. А аз трябваше да я намеря.

Затова завих наляво. Магазините и складовете отстъпиха място на къщи. Те бяха ниски, с меки, овални форми и едра мазилка. Имаха плоски покриви, кацнали върху широки кръгли греди, щръкнали над стените. Прозорците бяха малки, разположени по-назад, досущ като хлътнали очи на уморени лица. Всички къщи имаха покрити веранди, на които собствениците им да поседнат на сянка. Но точно в този момент пред къщите нямаше никого. Не се виждаха никакви хора. Никакви черни линкълни. Никакви коли.

Не след дълго улицата зави надясно. Намалих скоростта и се огледах. Не видях нищо да се движи. Улицата продължи наляво. И тук не забелязах никакво движение. Последва прав участък, след който се появи пряка вдясно. Нещо примигна в червено в самия край на улицата. Стопове на автомобил, след като шофьорът е изключил от скорост и угасил двигателя. Завих и продължих бавно. Колата бе линкълн. Тя бе паркирана до бордюра, точно пред последната къща вдясно. Приблизително на половината разстояние до нея бе спрял пикап с логото на местна телефонна компания. Отстрани се издигаше стълб с кабели. Никой не работеше край него, затова спрях зад пикапа. От линкълна слязоха трима души. Шофьорът бе Мансур. Тримата забързаха по алеята към къщата. Мансур държеше ключовете в ръка. Избра един от тях. Предположих, че това е секретният ключ марка "Иейл". Отключи вратата. Отвори я. Миг по-късно тримата изчезнаха във вътрешността.

Излязох от колата, заобиколих пикапа и спрях зад линкълна. Стените на къщата, пред която Мансур бе паркирал, бяха избелели и напукани от слънцето. Те бяха боядисани в по-тъмен нюанс на оранжевото от фасадата на съседния дом. Рамките на прозорците бяха зелени, а покривът – нисък. Къщата бе заобиколена от дървета, ниски и разкривени. Зад нея не се виждаха други постройки. Както и срещу нея. Към границата водеше единствено широка пясъчна ивица, осеяна с кактуси. Извадих пистолета, който бях взел като военна плячка, и тръгнах по алеята. Вратата бе скована от най-обикновени дъски. Те приличаха на плавей, изхвърлен от прибоя на необитаем остров. Повърхността им бе груба, а цветът – почти бял. Натиснах дръжката на бравата. Тя бе желязна, покрита с ръжда. И заключена. Пристъпих крачка встрани и почуках. Почуках по начина, по който правех това, докато служех във военната полиция. Когато не молех да вляза. Когато настоявах да вляза.

Никой не отговори. Почуках отново. И пак не получих отговор. Извадих ключодържателя, който бях открил в шевролета, след като онзи нещастник скочи от покрива на строежа. Избрах секретния ключ и го пъхнах в патрона.

Ключът се завъртя с лекота. Натиснах дръжката и отворих вратата. Сухите панти проскърцаха в знак на протест. Никой не се втурна към входа. Никой не извика сърдито. Никой не стреля към прага. Изчаках десет секунди, в които само се ослушвах. Не чух нищо освен тишина. Никакви стъпки. Никакво скърцане на дъски. Не чух дори тиктакане на часовник. Прекрачих прага. Планът ми бе да застрелям Мансур в мига, в който го видя. Нямах никакво намерение да повтарям двубоя от моргата. Щях да застрелям и един от останалите двама, посегнеше ли към пистолета си. И щях да накарам последния оцелял да проговори. В краен случай щях да го принудя да пише, ако челюстта му бе пострадала и той не бе в състояние да говори. Накрая щях да застрелям и него, за да увелича шансовете си да спипам Дендонкър.

Вътре в къщата бе хладно. Температурата бе поне няколко градуса по-ниска, отколкото отвън. Който и да бе построил това място, със сигурност бе разбирал от работата си. Стените бяха дебели, направени от невероятно плътен материал. Самата къща бе в състояние да погълне огромно количество топлина. Това я правеше изключително приятно място през деня. През нощта стените отдаваха погълнатата топлина, което бе още едно предимство.