Ли Чайлд - По-добре мъртви

Да, определено не можех да го последвам по скелето. Но и не можех да му позволя да се измъкне.

Хукнах към скелето вляво. Започнах да се катеря. Бързо, но внимателно. Следях беглеца с поглед, в случай че му хрумнеше да се спусне на земята. Видях го да стига покрива. Да скача от скелето и да се скрива от погледа ми. Закатерих се по-бързо. Стигнах покрива. Стъпих на него. Изправих се внимателно. Повърхността се оказа доста хлъзгава. Керемидите бяха стари. Изглеждаха много крехки, не бях сигурен дали ще издържат тежестта ми. Беглецът бе стигнал почти до срещуположния край. Явно се надяваше там да открие друго скеле, по което да се спусне на улицата. Съмнявах се, че ще се получи. Хукнах след него. Стараех се да стъпвам леко и тихо. Не исках да се спусне по обратния път, преди да съм заел позиция, от която да му попреча да го направи. Той стигна до ръба на покрива и погледна надолу. Аз вече бях зад него. Беглецът се обърна към мен. Лицето му бе още по-бяло.

– Стига толкова! – казах му аз. – Не можеш да се измъкнеш. Време е да слезеш долу. Да ме заведеш в онази къща. После ще те пусна да си вървиш.

– За идиот ли ме вземаш? – отвърна той с треперещ глас. – Имаш ли представа как постъпва Дендонкър с предателите?

Човекът бе на крачка да изпадне в паника. Опасявах се, че ще се наложи да го нокаутирам и да го нося до долу. Трябваше да премеря удара си много внимателно. Това бе най-важното. Не исках да мине прекалено много време, преди нещастникът да дойде на себе си. Пристъпих метър към него. А той ми обърна гръб. И направи крачка напред. Изобщо не се поколеба. Скочи от покрива и толкова.

Предположих, че от другата страна все пак има скеле. Издатина. По-ниска сграда. Но после чух звук. Като пляскане с мокра длан върху маса в съседна стая. Отидох до ръба на покрива и надникнах. Мъжът лежеше на земята точно под мен. Единият му крак бе извит под невъзможен ъгъл. Едната му ръка – също. Около онова, което бе останало от главата му, се разливаше червен ореол.

Спуснах се по скелето, прекосих вътрешния двор и излязох през сводестия вход. Заобиколих сградите и се озовах отзад. Беглецът лежеше неподвижен на тротоара. Нямаше смисъл да проверявам пулса му. Насочих вниманието си право към джобовете му.

Не открих нищичко, което да съдържа адрес или име. Но открих телефон. Който бе оцелял при падането. Човекът на Дендонкър бе казал, че трябва да изпрати съобщение, щом ме откара в къщата. Това ми даде идея. Можех да променя мястото на срещата, стига да измисля основателна причина. Можех да посоча място, което да ми даде предимство. Място, което лесно да открия. Използвах палеца на мъртвеца, за да отключа дисплея. Но не открих нищо в паметта на телефона. Никакви контакти. Никакви номера. Никакви съобщения, на които да отговоря. Абсолютно нищо, което да ми бъде от полза. Не открих нищо друго в джобовете му. Това ме отведе в задънена улица. Избърсах телефона с ризата си. Набрах 911 през плата. Натиснах зелената иконка. Оставих телефона върху гърдите на мъжа. И тръгнах обратно към колата му.

Започнах от жабката. Открих застраховката и регистрационния талон. Това бяха единствените два листа хартия там. И на двата документа бе изписано името на фирма. "Муун Шедоу". Регистрирана в Делауер. Вероятно една от офшорните компании, за които Фентън бе споменала. Но и тази информация бе напълно безполезна.

Разлистих пътния атлас и открих страницата с града, в който се намирах. Не видях стрелки или кръгчета, които да указват конкретно място. Нямаше адреси или телефони, записани в полето. Проверих отделенията във вратите. И предните, и задните. Претърсих багажника. Надникнах дори под мокета и резервната гума. Не открих нищо. Дори касова бележка от дрогерия или бензиностанция. Меню за доставки по домовете или картонена чашка от кафене. Автомобилът бе напълно стерилен.

Седнах зад волана и се замислих къде да потърся, когато нещо опря в бедрото ми. Бяха ключовете на беглеца. Те висяха от запалването. Единият бе секретен. Издраскан и ожулен. Сравних го с ключа на Мансур. Беше същият. Отначало реших, че отключва гараж или склад, но вече имах друга теория. И започвах да се тревожа за друг човек. Откакто онзи тип бе оставил протезата на Фентън на масата ми в "Прерийна роза", цялото ми внимание бе погълнато от мисълта как да я намеря. Човекът на Дендонкър обаче знаеше къде да ме открие. Това бе извън всяко съмнение. А имаше само един начин да го разбере.

Почуках на вратата на моргата и влязох, без да дочакам отговор. Доктор Холиър беше вътре. Сам. На пода, облегнат на масата за аутопсии. Главата му опираше в гърдите. От едната ноздра и от ъгълчето на устата му капеше кръв. Бялата му престилка бе широко отворена. Всичките ѝ копчета бяха откъснати. Вратовръзката му бе разхлабена и разкривена. Едната му обувка беше на метър встрани, а дясната му китка бе завързана за крака на масата с кабелна връзка. Пристъпих към него и той вдигна глава, но бързо я извърна встрани. На лицето му се изписа страх. После ме позна и ме погледна.