Ли Чайлд - По-добре мъртви

– Има ли охранителни камери?

Доктор Холиър поклати глава.

– Обсъждаха въпроса няколко пъти, но така и не направиха нищо. Официалната позиция е продиктувана от опасения относно евентуално нарушаване на неприкосновеността на личния живот. Но освен това става въпрос и за липса на средства. Това е истинската причина, мен ако питате. Елате. Ще ви покажа.

Последвах доктор Холиър. Излязохме от моргата и тръгнахме към срещуположния край на коридора. Той натисна бутона на асансьора. Изчакахме рамо до рамо, без да кажем нито дума. Вратите се отвориха след по-малко от минута. Кабината бе просторна. Широка, дълбока, облицована с неръждаема стомана. Качихме се на горния етаж, излязохме от асансьора и тръгнахме по друг коридор, който ни отведе до две високи стъклени врати. Те се плъзнаха встрани, когато приближихме. Озовахме се в правоъгълен вътрешен двор. Върху ронливия асфалт се виждаше поредица от червени линии. Предположих, че те маркират маршрута на линейките. Една извита стрелка сочеше към мястото за маневриране, друга – в обратната посока, към зоната за прием на пациенти. Мястото бе достатъчно за две линейки. До срещуположната стена, възможно най-далече от входа, бе паркиран лек автомобил. Линкълн таун кар.

Натиснах съответното бутонче върху ключа на Мансур и аварийните светлини на колата примигнаха. Вратите се отключиха. Колата бе стар модел, със строги правоъгълни форми. И черна. Напълно черна. Абсолютно черна. Това би трябвало да пише в рекламната ѝ брошура. В допълнение, прозорците също бяха силно затъмнени, почти черни. Може би заради климата, може би заради параноята на Дендонкър или пък, защото той бе решил, че така колата изглежда по-добре. Нямах представа. А и въобще не ме интересуваше. Важното бе, че никой нямаше да може да надзърне вътре. Градчето ми се стори доста тихо и спокойно. Едва ли спешното отделение щеше да бъде щурмувано от тълпи пострадали граждани по това време на деня. Прецених, че спокойно мога да оставя колата на мястото ѝ още половин час.

Заключих линкълна и доктор Холиър ме поведе обратно към моргата. Той ми помогна да натоварим Мансур на носилка, която забутах по коридора и качих в асансьора. После прекосих с нея паркинга за линейки и спрях пред багажника на линкълна. Отворих капака и полувдигнах, полупретърколих Мансур вътре.

Направих втори курс и се върнах за мъжа с чупливата коса и светлия костюм. Той се оказа по-лесен за маневриране. Спрях носилката до колата и буквално го изсипах на задната седалка като чувал с картофи. После докарах онзи с правата коса и черния костюм. Опитах се да го сложа върху неговия колега, но тялото му все се плъзгаше и падаше по лице на пода. Оставих го там и върнах носилката в моргата. Благодарих на доктор Холиър за помощта. Сбогувах се е него и тръгнах към главния вход на медицинския център.

Доктор Холиър не ме бе излъгал. "Прерийна роза" наистина се оказа лесна за откриване. Кафенето се намираше в самия център на града, в двуетажна сграда, разположена на ъгъла на две улици. Имаше и вътрешен двор, каквато явно бе местната мода. Заведението заемаше партера, на горния етаж имаше офиси, а от двете му страни – магазини. Интериорът бе съвсем семпъл. Дванайсет маси, подредени в три редици от по четири, всичките идеално подравнени. Всяка маса имаше четири стола. Мебелите изглеждаха масивни. Чашите и приборите бяха обикновени и функционални. Нищо – нито хубаво, нито лошо – не се набиваше на очи. Никакви цветя. Никаква декорация. Никакви клиенти. "Прерийна роза" много ми допадна.

Настаних се на масата в далечния край на дясната редица. Две минути по-късно вратата на кухнята се отвори и от там се появи сервитьорка. Тя беше облечена в рокля на розови каренца с бяла престилка отпред. Краката ѝ бяха обути в маратонки, също розови. Ако се съдеше по вида ѝ, сервитьорката бе прехвърлила шейсетте. Не носеше бижута, косата ѝ, прошарена по-скоро със сиво, отколкото със сребристо, падаше свободно по раменете. Нещо в нея ми напомни за жената от рецепцията в медицинския център. Дали не бяха сестри? Или братовчедки? Тя постави пред мен порцеланова чаша, която напълни с кафе от стъклена кана, след което ме погледна и вдигна вежда. Поръчах си американска закуска с двойна порция бекон и ябълков пай. Сервитьорката повдигна веждата си още по-високо, но не коментира избора ми.

На дървена стойка на стената до обществения телефон открих четири вестника, все от същия ден. Взех един и започнах да го прелиствам, докато чакам закуската. Новини почти нямаше, но затова пък половината статии бяха посветени или на поредното социологическо проучване, или на резултатите от някое предишно. Предполагам, че издателите намираха комуникацията с читателите за по-важна от репортерската работа. Или за значително по-евтина. Редакторите обаче не пестяха графики и изображения. Имаше кръгови диаграми. Стълбовидни диаграми. Точкови диаграми. И още цял куп картинки, които не бяха измислени по времето, когато учех в гимназия. Всичките в ярки, пъстри цветове. Посветени на какви ли не теми. Одобрявате ли строителството на приют за броненосци в околностите на града? Да бъде ли пребоядисана граничната ограда? Нуждаем ли се от нови мощности на вятърна и слънчева енергия?