Ли Чайлд - По-добре мъртви

– Дендонкър? – попитах аз.

Той не реагира. Скочих от металния плот. Дендонкър бръкна в джоба на сакото си и извади оръжие. Револвер. Модел NAA-22S. Съвсем миниатюрен. Дълъг не повече от десет сантиметра. Грабнах го от ръката му, хвърлих го в хладилника и блъснах Дендонкър към срещуположния ъгъл на помещението. Исках да го отдалеча от вратата. Исках да му попреча да се измъкне, докато се занимавам с горилите му. И двамата му пазачи пристъпваха към мен. Мъжът вляво бе облечен със светъл костюм и имаше чуплива коса. Другият, отдясно, имаше права коса и тъмен костюм. Разстоянието между тях бе половин метър. И двамата посегнаха под саката си с намерението да извадят оръжията си. Но така и не получиха шанс да го направят. Пристъпих бързо към тях. Свих юмруци и издърпах ръцете си максимално назад. И ги стоварих едновременно върху челюстите им. Може да не бяха най-силните удари, които съм нанасял някога. Имах чувството, че инжекциите седатив са ми се отразили поне малко. Отнели са няколко процента от силата ми. Не че това имаше значение. Движението на юмруците ми напред, съчетано с движението на телата им в срещуположната посока, даде резултат, равносилен на сблъсъка на двете горили е камион. Те се проснаха на земята едновременно и се превърнаха в кълбо от преплетени крайници. Дори не помръднаха. Обърнах се да проверя какво прави Дендонкър и го видях да стои в ъгъла. Заприлича ми на гигантско насекомо в терариум на зоопарк.

Тогава чух звук. Зад мен. От другата страна на вратата. Тя се отвори рязко, почти като от газова експлозия. В стаята влезе мъж. Имах чувството, че се завъртя настрани, за да мине през рамката, толкова широки ми се сториха раменете му. Освен това непознатият бе висок. Поне метър и деветдесет и осем. Поне сто и шейсет килограма. Нямаше коса. Главата му приличаше на топка за боулинг. Очите, устата и носът му изглеждаха малки и събрани едни до други на прекалено малка площ. Ушите също бяха малки, но щръкнали. Розовата му кожа лъщеше. Облеклото му се състоеше от бяла риза и черен костюм без вратовръзка. Жалко. Можех да използвам вратовръзката, за да го задуша.

Мъжът пристъпи напред. Движенията му бяха странни – тромави и отсечени като на робот. Но когато приближи достатъчно, крачките му се превърнаха в ритници, а движенията на ръцете му – в юмручни удари. Той бе спокоен, непоклатим, неуморен. Сякаш присъствах на демонстрация на бойни изкуства. Ударите му бяха дори хипнотизиращи. И несъмнено съкрушителни, ако някой от тях попаднеше в целта. Може би дори смъртоносни, ако ударът в целта бе повече от един.

Отстъпих назад, за да спечеля малко време. Дендонкър се опита да се промъкне покрай мен. Сграбчих го и го избутах рязко зад гърба си. Изобщо не погледнах къде ще падне. Нямах намерение да рискувам и да изпусна от поглед огромната човешка машина, която настъпваше към мен. Дендонкър запълзя в противоположната посока. Отново го избутах назад. Огромният тип продължаваше да приближава. Предположих, че иска да си поиграе с мен, да ме блъсне в стената или да ме приклещи в ъгъла, за да ми отреже пътя за бягство, след което да ме спука от бой. Явно не се притесняваше, че мога да му причиня нещо лошо.

Отстъпих още една крачка назад. А после се оттласнах със задния крак, хвърлих се напред и профучах покрай него. Докато се разминавахме, стоварих юмрука си в бъбрека му. Ударът бе силен. Несъмнено би свалил на земята повечето хора. А този тип дори не го забеляза. Направи още една крачка, след което изпълни някаква сложна техника на въртене. Първо кръстоса ръце, после ги разпери, а накрая замахна в обратната посока. Завъртя се на пръсти. Оттласна се от пода и нанесе нов ритник, но отдавна не стоях на същото място. Аз също се бях завъртял, при това по-бързо. И също се бях оттласнал от пода, при това по-силно. Атакувах наведен, преди гигантът да се е опитал да ме изрита отново.

Забих глава в гърдите му достатъчно силно, за да го отхвърля назад въпреки разликата в теглото. Той се олюля. Опитах се да го ударя, преди да се е окопитил. Мислех си да го фрасна в гърлото. Моментът не бе подходящ да се държа като джентълмен. Но преди да предприема каквото и да било, краката му опряха в металния плот, който си стоеше все така изваден от хладилника. Той се претърколи върху него. Падна под ъгъл и главата му се удари във вратата. Не достатъчно силно, за да изгуби съзнание. Но достатъчно, за да го зашемети. За секунда. Повече не ми трябваше.

Последвах го и забих лакът в слепоочието му. Използвах цялата си сила. Вложих цялата си тежест. Получи се перфектен удар. Той вирна ръце и крака във въздуха като насекомо, след което падна от другата страна. Езикът му увисна от устата. Изчаках секунда, за да съм сигурен. После се обърнах, за да видя какво прави Дендонкър.