Ли Чайлд - По-добре мъртви

Не се появи.

Или Дендонкър я бе оставил в града, залагайки на повече огнева мощ след загубата на двама души предишния ден. Или тя бе заподозряла, че Дендонкър е надушил капана, и се бе отказала от плана ни. Съмнявах се, че някой от четиримата пред мен ще знае причината. Престъпните босове, които страдат от параноя, не споделят подобна информация с подчинените си. Затова избрах различен подход. Да намаля броя на противниците и да убедя последния, че е в негов интерес да ме отведе нагоре по хранителната верига.

Последният оцелял нямаше да бъде шофьорът. Това бе сигурно. Той пристъпи напред и задрънка някакви глупости, които целяха да ме накарат да вляза в колата. Това просто нямаше да се случи. Не и в този момент. Човекът осъзна, че няма да се вържа на блъфа му, затова промени тактиката. Реши да използва сила. Извади пистолет. А това винаги е грешка, когато стоиш на една ръка разстояние от своя противник. Може да бе решил, че едрото ми тяло ме прави бавен. А може просто да бе глупав. Или прекалено самоуверен. Каквато и да бе причината, аз скъсих набързо разстоянието, сграбчих китката му и неутрализирах оръжието. А после неутрализирах и шофьора с един-единствен бърз удар.

Вдигнах падналия пистолет, в случай че останалите трима са достатъчно умни и нападнат едновременно. Оказа се, че не са. Следващия опит направи онзи, който бе застанал в средата. Той изкрещя нещо, явно с надеждата да ме уплаши, престори се, че замахва към лицето ми, след което се опита да стовари другия си юмрук в корема ми. Блокирах удара му и забих кокалчето на средния си пръст в бицепса му. Дадох му възможност да отстъпи. Реших, че така е честно. Той обаче не се възползва от нея. Втурна се към мен с някакъв щур, дивашки удар, насочен към главата ми. Юмрукът му профуча покрай мен, след което извадих от строя другата му ръка. Дадох му втори шанс. Той ми се отблагодари, като се опита да ме изрита в слабините. Дори не се доближи до целта. Стоварих подметката си върху пищяла му. Използвах собствената му инерция срещу него. Глезенът му се счупи. Поне една кост. Може би повече. Той изпищя и заподскача на един крак, но припадна от болка в мига, в който двата края на счупената кост се допряха. Останаха само двама противници.

Те се опитаха да ме уплашат. Извадиха дръжки на кирки от багажника. По-високият от двамата поведе нападението с мощен замах. Пропусна, и то с много. Приятелчето му го последва. Започна да нанася удари във въздуха. Първите два бяха лъжливи, третият бе насочен към слабините ми. Той обаче се издаде. Сграбчих дървената дръжка, измъкнах я от ръцете му, замахнах и я стоварих върху главата му, все едно цепех дърва.

Последният оцелял изпадна в паника. Замахна силно и неточно, без никакъв шанс да ме достигне. Явно и той го разбра веднага, защото посегна към пистолета си. Но и той, подобно на шофьора, стоеше прекалено близо. Избих оръжието от ръката му. Сграбчих го за врата. Започнах да изброявам възможностите пред него. И тогава прозвуча глас, който ми нареди да спра.

Беше Фентън. Тя излезе иззад редицата гаражи вдясно от мен. Ръцете ѝ бяха протегнати пред тялото и стискаха пистолет. Тя се опитваше да спаси плана ни. Но между нас стоеше последният оцелял от колата. Това не бе добре. Това го превръщаше в свидетел. Той нямаше да повярва, че Фентън ме е убила, ако куршумът ѝ трябваше да мине през него, за да попадне в мен. Можех да го блъсна встрани, но и това щеше да събуди подозренията му. Възможността да пристъпя към него ми се стори по-реалистична. Да го използвам като щит.

Погледнах Фентън. Сведох поглед към гърдите си. Предположих, че тя вижда къде трябва да се прицели. Поне приблизително. Най-доброто решение при тези обстоятелства бе Фентън да натисне спусъка. Исках да го направи. Видях я да вдишва и издишва. Приготвих се за изстрела. Почувствах потрепване върху гърдите си, последвано от студена влага. Политнах назад. Виждал съм много хора да умират от куршум. Някои се свличат и застиват като заспали. Други политат във въздуха и се стоварват на земята като чувал с картофи. Аз направих нещо средно. Разперих широко ръце, вдигнах едно коляно и отметнах глава назад.

– Нямало нужда от мен, а? – пристъпи напред Фентън. – Не се притеснявай. Не бързай. Можеш да се извиниш и по-късно. Важното е да прозвучи искрено.

– Какво направи, по дяволите? – Мъжът изглеждаше ядосан. – Дендонкър го искаше жив. Искаше да го разпита.

– Дендонкър го искал жив, а? Ако не го бях застреляла, единственият жив тук щеше да бъде той. Онези трима идиоти се въргалят на земята и съвсем скоро щеше да ги последваш и ти.