Ли Чайлд - По-добре мъртви

– Откри ли още нещо?

Тя затвори очи, след малко ги отвори и поклати глава.

– Не. Така и не открих Майкъл.

Отпих от кафето и се замислих върху казаното от Фентън. Открили бомба с транспондер. Плюс пръстов отпечатък. Визитка. Кондом. Но не и бележка. Нещо не се връзваше.

– Бомбата? – попитах аз. – Къде са я намерили?

– На частно летище.

– То ли е било мишената?

– Не знам.

– С какви габарити?

– Достатъчно компактна, за да се скрие лесно, и достатъчно мощна, за да нанесе големи щети. Разбира се, всичко зависи от мястото на детониране, но едва ли щяхме да се отървем с по-малко от петдесет жертви.

– Ако беше избухнала на борда на самолет? Ако самолетът е бил не просто транспортно средство, а крайната цел? Ако самолетът се бе взривил над града? Или ако бомбата бе избухнала в търговски център или на стадион?

– Възможно е, но е малко вероятно. Бомбата, която открихме, бе заредена с шрапнели. С други думи, конфигурацията ѝ бе насочена срещу жива сила. Ако мишената бе самолет, тя несъмнено щеше да пробие обшивката или да повреди сериозно поне част от системите за управление.

– И това е нещо, предполагам. Възможно ли е Дендонкър и хората му да разполагат с още бомби? Какъв е графикът им?

Фентън сви рамене.

– Утре. Следващата седмица. Следващата година. Но можем ли да си позволим да чакаме?

– Колко бомби е направил Майкъл?

Тя отново вдигна рамене.

– Нямам представа. Те може да са навсякъде из страната.

Следователно ставаше въпрос за стотици потенциални жертви. Може би за хиляди. Дендонкър разполагаше с необходимите средства. Възможности. Да не говорим, че има достатъчно организации, които разполагат с необходимите суми, за да финансират подобна операция. Изведнъж вероятността петдесет на петдесет в комбинация с десетки невинни жертви започна да ми се струва приемлива. Пресуших чашата си на един дъх.

– Чакай тук. Отивам да говоря с доктора.

Този път крачех по-бързо. Слънцето напичаше по-силно. Улиците ми изглеждаха застроени по-плътно, а празните тротоари – по-тесни. Атмосферата – по-потискаща. Когато стигнах медицинския център, влязох направо. Фоайето изглеждаше по същия начин с единствената разлика, че този път зад рецепцията стоеше жена. Трудно можех да определя годините ѝ. Вероятно бе на възраст за пенсиониране. Сребристата ѝ коса бе сплетена на множество плитки. Рамките на очилата ѝ бяха леко заострени на слепоочията като на снимки от 60-те, на които бях попадал. Върху кремавата блуза сияеше наниз от перли. Жената вдигна глава, когато приближих, но щом видя, че продължавам към моргата, извърна поглед. Предположих, че това се дължи на хората на Дендонкър, които често слизат в моргата. Но не останах никак доволен, че ме вземат за някой от главорезите му.

Слязох долу, тръгнах по коридора, спрях и се ослушах пред вратата. Чух музика. Класическа. Предимно пиано. Реших, че е нещо от Бетовен. Почуках и влязох, без да дочакам отговор. Миризмата мигом ме блъсна в главата. Сякаш се бях ударил в невидима стена. Изградена все от неща, чийто мирис бях долавял и преди. Кръв. Дезинфектанти. Химически консерванти. Но тази миризма бе толкова силна, че замръзнах на място.

По средата на помещението пред мен стоеше възрастен мъж. С бяла коса и бяла лабораторна престилка. Очила с метални рамки, увиснали на синджирче. Беше силно прегърбен. Зад него се виждаше редица от метални врати. Общо пет. Встрани имаше бюро с компютър, който бе изключен. Купчина формуляри. Скъпа писалка.

Вдясно от мъжа имаше метална маса. Тя бе изработена от неръждаема стомана. Ръбовете ѝ бяха повдигнати и върху нея лежеше тяло. На мъж. Гол мъж. Горната част на черепа му бе отрязана с хирургически трион. Гръдният му кош бе отворен. Стомахът му бе разрязан. По каналчетата от двете страни на масата се стичаше кръв, която отиваше направо в канала. До масата стоеше метална количка, отрупана с инструменти. Все остри и кървави. Върху друга количка бяха подредени буркани, пълни с червеникавокафяви форми, наподобяващи желатин, и везни. В които бе поставен човешки мозък.

Мъжът свали очилата си и ме погледна.

– Поне почукахте. И това е нещо. Какво искате?

Прецених, че това е човек, който предпочита директния подход, затова се представих:

– Казвам се Ричър. Вие ли сте доктор Холиър?

Мъжът кимна.

– Дойдох, за да ви помоля за помощ.

– Разбирам. За какво става въпрос? Някой се е разболял ли? Или е пострадал?