Ли Чайлд - По-добре мъртви

На рецепцията нямаше никого. В единия ъгъл на масивното тиково бюро с каменен плот, излъскан от дългогодишна употреба, стоеше затворен лаптоп, а до него – кожена папка и бележник. На стената бе монтирано табло с имената на отделенията. Те бяха изписани съвсем старомодно – с бели букви, разделени от тъмночервен плюш. Моргата не бе упомената на таблото. Явно не бе от местата, които медицинският персонал обича да рекламира.

Минах през вратата встрани от бюрото. Така попаднах в коридор, от двете страни на който имаше обикновени дървени врати. С номера, а не с имена върху тях. Видях стълбище в далечния край. Спуснах се по него. Донякъде защото всички клиники и отделения, изписани на таблото, се намираха на горните етажи. И донякъде воден от инстинкта си. Струваше ми се логично да държат мъртвите под земята.

Така попаднах в друг коридор. Ярко осветен. На тавана, на съвсем малки разстояния една от друга, бяха монтирани лампи с по три флуоресцентни тръби. В коридора имаше само една двойна врата. С надпис "Морга". Когато приближих, чух глас. Мъжки. Не успях да различа всички думи, но заради начина на говорене заключих, че в моргата има само един човек. Който диктува. Вероятно бележките си. Вероятно на диктофон. Вдигнах ръка, за да почукам. Но се спрях. Време бе да погледна фактите в очите.

Каквото и да кажех на доктора, нямаше да ми помогне.

Обърнах се, качих се по стълбите и излязох на улицата.

Тръгнах към "Рижата кобила", но не влязох вътре. Само погледнах. Направих го от любопитство. Основната тема в интериора бяха хиподрумите и конните надбягвания. Това ми се стори нелепо предвид съседните сгради. И неособено привлекателно, затова подминах "Рижата кобила" и продължих към една закусвалня по-надолу по улицата. Тя бе доста по-малка. По-непретенциозна. Поръчах две черни кафета за вкъщи и ги занесох в хотела. Фентън отвори рязко вратата в мига, в който почуках.

– Е? – попита тя и затвори. – Разкажи ми.

Подадох ѝ едната чаша. Торбичките с фалшива кръв, миниатюрните детонатори и останалите материали, необходими за инсценировката, бяха на леглото. Пистолетът ѝ също бе там. Чашата върху нощното шкафче бе пълна с патрони.

– Зареди ли с халосни?

Тя кимна.

– Да. Как мина разговорът ти с патоанатома?

В подобна ситуация халосните са за предпочитане пред истинските муниции. Но въпреки това си остават опасни, особено от близко разстояние. Натиснеш ли спусъка, когато цевта е опряна в главата, газовата струя, която излиза от нея, може да бъде фатална. Много добре знам това. Разследвах два подобни случая, докато бях в армията. В единия ставаше въпрос за глупак, на когото късметът най-после бе изневерил. В другия ставаше въпрос за нещо съвсем различно.

Оставих кафето си на бюрото.

– Микаела, трябва да обсъдим нещо. Този план… Той няма да проработи. Трябва да съставим нов.

– Съдебният лекар няма да съдейства, така ли? – Фентън стовари чашата си върху нощното шкафче толкова рязко, че кафето плисна от отвора в капака. –Защо? Какъв е проблемът? Притисна ли го достатъчно?

– Нямам намерение да те лъжа. Изобщо не съм говорил с него. Нямаше смисъл. В плана ни има прекалено много пропуски. Той е мъртвороден. Трябва ни алтернатива.

– Сам каза, че трябва да решим три проблема. Заплахата, смъртта и съдебния лекар. Аз се погрижих за първите два. Не мога да повярвам, че те е хванало шубето и не си решил третия. Никога не изпращай мъж да свърши женската работа. Аз ще отида. Ще се погрижа за всичко.

Фентън посегна към пистолета. Препречих пътя ѝ.

– Няма значение кой от нас ще говори с него – казах аз. – Няма значение, дори въобще да не говорим с него. Резултатът ще бъде същият. Докторът или е човек на Дендонкър, или не е. Или е благоразположен към нас, или не е. Може да се наложи да го убеждаваме, да го заплашваме или да го подкупим. Каквото и да правим, няма гаранция, че ще постигнем нужния резултат. Дори да се съгласи да ни помогне, как можем да му се доверим? Ами ако си промени решението в последния момент? Ако се уплаши? Дори докторът да направи каквото му кажем, знаем ли как ще се държи Дендонкър? Ще мушне ли тялото с пръст? Моето тяло. Или с нож? Ще го простреля ли? Ще отреже ли част от него?

Фентън не отговори.

– Дендонкър едва ли ще дойде сам. Колко души ще доведе със себе си? Как ще са въоръжени? Кой друг ще бъде в сградата?

Фентън сви рамене.

– Дори да го спипаме, какво ще правим след това? Ще ни трябва време, за да го убедим да си признае. Къде ще отидем? Колко време ще ни отнеме? Къде е най-близкият полицейски участък, след като приключим?