Ли Чайлд - По-добре мъртви

Този номер с халосните патрони и фалшивата кръв можеше да свърши работа. Знаех го от личен опит. Но не в Косово. И не с дипломат.

– Добре – казах аз. – Остава патоанатомът. Той може да се окаже проблем, ако е човек на Дендонкър. Трябва да подходим внимателно.

– Прав си. Сигурна съм, че ще успеем да го убедим да излезе в болнични. Стига да го стимулираме както трябва – смигна ми Фентън. – Дали да не оставим този проблем за накрая? Да видим първо дали Дендонкър ще налапа въдицата.

– Ще ни трябва и рана, която да изглежда убедително. Която да накара Дендонкър да повярва. Макар и само за минута.

– И това не е проблем. Когато агентите работят под прикритие, често използват фалшиви рани, за да скрият ключ от белезници или острие. Така ще разполагат с тях, дори похитителите им да ги съблекат голи. Дори да ги претърсят. Елементарна психология. Хората избягват раните напълно инстинктивно. Мога да набавя фалшива рана от същия магазин, който продава изкуствена кръв. Трябва само да я добавя към поръчката.

Фентън изхвърли празната кутия от пицата и сложи куфара си на леглото. Отвори го и извади от отделението в капака визитна картичка и химикалка.

– Използвах същата и миналия път – каза тя и започна да пише. – Взех няколко за всеки случай.

Само след минута Фентън остави химикалката и ми показа визитката. От едната ѝ страна бе отпечатан кон. Рижата кобила, предположих. Фентън бе написала съобщението си на обратната страна, до адреса на кафенето. Кимнах одобрително. Тя прибра визитката, взе телефона си и написа съобщение.

– Казах, че ме е спрял ядосан непознат мъж, който ме е помолил да отнеса бележка на някой си Майкъл. Стискай палци нещата да се получат.

Отговорът пристигна след минутка.

– Добре – обяви Фентън. – Беше дясната ръка на Дендонкър. Иска да се срещнем. Да му дам бележката. Нещата май се развиват по план.

Тя се изправи и извади яке от куфара си, за да скрие пистолета.

– Къде е срещата ти? – попитах аз.

– В "Бордър Ин" – отвърна Фентън и тръгна към вратата. – Другият ми хотел. Той е стандартен. Там съм регистрирана под истинското си име, но той е само за пред Дендонкър. Никога не нощувам там. Не се притеснявай. Скоро ще се върна.

……

Вратата се затвори и стаята потъна в тишина. Стана някак си пусто, единствено парфюмът на Фентън напомняше за присъствието ѝ. Върнах се на канапето и легнах. Исках да послушам музика в главата си. Така времето минава по-бързо. Реших, че най-подходящ за момента е Джон Праймър. Той свиреше с Мъди Уотърс чак до смъртта на Мъди. А после свиреше с Меджик Слим в продължение на четиринайсет години, докато самият той не почина. Музиката на Джон е великолепна. Тя обаче отказваше да прозвучи в главата ми. Защото се тревожех. За Фентън. Съмнявах се, че ще успее да пробута историята си на човека на Дендонкър. Всъщност мислех си, че няма да успее да я пробута. И тогава те щяха да я убият. Ако извадеше късмет.

Опитах се да прогоня тези мисли. Все пак тя бе бивш служител на военното разузнаване. Бе преминала сериозно обучение, владееше най-различни техники, притежаваше най-различни умения в тази област. Несъмнено бе в състояние да убеди всекиго във всичко. Това обаче само засили тревогата ми. Не знаех нищо за Фентън освен това, което тя самата ми бе казала. Това, което тя самата бе решила, че трябва да знам. Станах и претърсих стаята. Не ми бе никак приятно. Макар самата Фентън да ме бе поканила, се чувствах като натрапник или крадец. Винаги се чувствах така, когато претърсвах жилището на мъртвец. Надявах се да не е предчувствие.

Претърсих куфара ѝ. Всичко в него бе грижливо сгънато или навито. Открих дрехи. Тоалетни принадлежности. Муниции за глока ѝ. Резервна протеза. Руса перука. Очила без диоптър. Комплект за първа помощ. Но нищо, което да подскаже, че ме е излъгала. Проверих под матрака. Опипах шевовете на завесите. Надникнах под канапето. Отново не открих нищо. Понечих да седна, но се спрях. Решението бе очевидно. Трябваше да си тръгна. Да изляза, без да поглеждам назад. Това щеше да провали плана ни. А за успеха му бяха необходими двама души. Фентън не можеше да се справи сама.

Направих крачка към вратата. И отново спрях. Ако тя не успееше да спипа Дендонкър, какво щеше да направи? Представих си я с пистолет, опрян в главата. Отново. Това не ми хареса. Никак не ми хареса. Затова се върнах на канапето и зачаках.

……

Не чух превъртането на ключ в бравата. Само тихо пиукане, прозвучало седемдесет и две минути по-късно. Вратата се отвори и в стаята влезе Фентън.