Ли Чайлд - По-добре мъртви

– Оцеля ли?

– На косъм. Медиците го евакуирали, а лекарите в болницата го поставили в изкуствена кома, преди да се проявят най-тежките симптоми. Това му спестило доста болка и най-вероятно спасило живота му.

– А Майкъл пострада ли?

– Не и в този случай. Но по-късно, да. Когато момчетата от ЕТП попаднат на химически снаряди, те трябва да ги обезопасят. Ако се намират в жилищен район, трябва да изнесат снарядите извън града, преди да ги взривят. Забележат ли нещо необичайно в тях, трябва да ги отнесат в лаборатория, където да ги проучат. Точно това се случило с Майкъл. Транспортирал два снаряда, които командването наредило да бъдат отнесени на полигона "Абърдийн". Пътувал с хъмви към мястото на срещата, където трябвало да го очаква хеликоптер "Блек Хоук". Но един от снарядите протекъл. На Майкъл му призляло. Върнал се в базата, но медиците не повярвали, че симптомите му са истински. Майкъл нямал никакви изгаряния. Нямал пришки или мехури. Нямал рани. Обвинили го, че симулира, и го третирали като наркоман, тъй като зениците му се били свили. Хвърлили цялата вина върху него, сякаш армията нямала нищо общо. После обаче той получил спазми. Започнал да повръща. Храносмилателната му система излязла от строя. Накрая го изпратили в Германия. Във военна болница там. Минаха седмици, докато се оправи.

– Много лошо.

– Така е. Отнесоха се е Майкъл по ужасен начин. Но знаеш ли кое бе най-лошото? Майкъл, приятелят му, който пострада от иприт, и куп техни колеги, които също бяха обгазени… армията буквално игнорира случилото се. Те не получиха "Пурпурно сърце". И знаеш ли защо? Отровата не била изтекла по време на бойни действия, затова не можело да се приеме, че са пострадали от вражески действия. Все едно командването заявило, че те сами са си причинили тези ужасни неща. И още нещо. Морската пехота награждава своите хора, пострадали при абсолютно същите обстоятелства. Армията не постъпи справедливо. Майкъл бе съсипан. Напусна веднага щом договорът му изтече. През следващите няколко години не работеше почти нищо и предполагам, че тогава е излязъл от релсите. Опитвах се да се свържа с него, но аз самата имах проблеми. – Фентън потупа крака си. – Освен това бях затрупана с работа.

– С какво се занимаваш?

– Лаборант съм. Работя в едно място край Хънтсвил, Алабама.

– Тази работа ли те изпрати в Афганистан?

Тя кимна.

– Трябваше да контролирам вземането на проби. Открихме нещо, което трябваше да отнесем у дома, за да го анализираме. Шефът ми знаеше, че съм служила в армията. Реши, че ще се справя… А после се лекувах известно време. Операция. Физиотерапия. Самата аз бях в депресия. Затворих се в себе си. Но когато получих съобщението на Майкъл, то ме разтърси. Нямах право да го игнорирам.

– Какво пишеше?

– "М – помощ! М." Беше написано на гърба на визитна картичка от заведение на име "Рижата кобила". Това е нещо като кафене или бар тук, в града.

– И ти заряза всичко и дойде?

– Зарязах всичко. Но не дойдох веднага. Старите навици умират трудно. Първо направих известно проучване. Свързах се с приятели. Използвах стари мои контакти. Опитах се да открия в какво може да се е замесил Майкъл. Къде може да е. Никой нямаше представа. Неколцина обещаха да поразпитат. След време един приятел ми разказа за някакъв тип, който действал като посредник. Ако си ветеран и търсиш работа, без да се интересуваш дали е законна или не е, той ти помагал. Установих контакт с него. Притиснах го. Той призна, че е свързал Майкъл с Дендонкър. Чрез друг човек. Притиснах го още и разбрах, че през годините е пратил на Дендонкър още няколко души. Понякога Дендонкър искал просто бивш военен, друг път търсел ветерани с конкретни умения. Човекът, с когото говорих, си спомни, че е намерил на Дендонкър бивш снайперист, специалист по винтовки петдесети калибър. Майкъл бил нает заради познанията си по противопехотни мини.

– Звучи ми, сякаш Дендонкър се занимава с контрабанда на оръжия.

– И аз си помислих същото. Затова дойдох тук. Поразпитах наоколо. Но не открих следи нито от Майкъл, нито от търговци на оръжие, нито от каквато и да било друга престъпна дейност. Изпаднах в отчаяние. Затова се върнах при онзи посредник и го помолих да ме свърже с Дендонкър. Очаквах да възрази, да започне да спори, но той мигом се съгласи. Дори заяви, че му правя услуга. Дендонкър търсел нов наемник. Без конкретна специалност, но трябвало да бъде жена. Притесних се какво може да означава това. Но се съгласих, тъй като смятах, че животът на брат ми е в опасност. Затова отвърнах: "Добре, свържи ме с него".