Ли Чайлд - По-добре мъртви

Огледах се във всички посоки и попитах:

– Къде е рецепцията?

– Няма рецепция. Няма никакъв персонал. Концепцията е съвсем нова. Хотелът е част от нова верига, която оперира в пет или шест града… не помня точно.

– Как тогава наемаш стая?

– Резервираш я онлайн. Не се срещаш с никого. Не общуваш с никого. Това е най-хубавото.

– А как получаваш ключ? По пощата ли го пращат?

Фентън поклати глава.

– Няма никакъв ключ, не и метален. Изпращат ти QR код.

Замълчах си.

– QR код. Сещаш ли се? Прилича на баркод. Получаваш го по телефона, извикваш го на дисплея и скенерът до вратата го разчита. Чудесно решение.

– Така ли?

– Да. Особено когато правиш резервации под фалшива самоличност. И използваш фалшива кредитна карта. А също и измислен имейл адрес. По този начин никой никога няма да те проследи.

– Не ме устройва. Нямам фалшиви документи за самоличност. Нямам кредитни карти. Нямам дори телефон.

– О! – възкликна Фентън, след което сви рамене. – Не се притеснявай. Ще измислим нещо.

– Има камери – казах аз и посочих две от тях. Те бяха монтирани на стената близо до мястото, където паркирахме джипа. И двете бяха защитени от метални мрежи. – Някой може да те проследи с тяхна помощ.

– Може да се опита. По всичко изглежда, че камерите работят, но опита ли се някой да получи достъп до записите, няма да види нищо. Само снежинки. Това му е хубавото на обучението във Форт Хуачука. Отплаща ти се цял живот.

Фентън въведе някакви команди в телефона си и поднесе дисплея му към скенера под табелата с надпис "Карлайл Смит, майстор колар". Вратата се отвори. Последвах я вътре. Не можех да си представя тук някога да се е извършвал тежък ръчен труд. Стаята бе издържана в пастелни тонове и украсена с декоративни възглавници и носталгични черно-бели фотографии. Плюс стандартното хотелско обзавеждане. Легло. Канапе. Бюро. Гардероб. Баня. Всичко необходимо за приятно прекарване на нощта с изключение на кафеварката. От кафеварка нямаше и следа, но пък забелязах куфар на колелца, оставен до вратата. Фентън проследи погледа ми и каза:

– Стар навик. – Тя затъркаля куфара към леглото. – Бях готова да замина. – Погледна ме и поясни: – Канех се да си тръгна днес. Надявах се да го направя с Майкъл. Но като че ли дълбоко в себе си предчувствах, че това няма да стане… че няма шанс да стане… че ще остана сама. Само трябваше да се уверя. Нямаше да се изненадам. И все пак това, което чух от онези, които застрелях, ме порази силно… стовари се върху мен като удар с чук. Много по-силно от очакваното. Извади ме от равновесие за секунда или две. Съжалявам, че стана свидетел на това. Няма да се повтори. А сега да се залавяме за работа. Влизай. Настанявай се.

Прецених, че часът е три и една минута. Бях гладен. Твърде много време бе изминало, откакто бях закусвал. Нямах представа дали Фентън е сложила нещо в устата си за целия ден. Но бях сигурен, че е изгорила доста адреналин. Предположих, че малко храна ще се отрази добре и на двама ни. Фентън не възрази. Просто извади телефона си и попита:

– Пица устройва ли те?

Тя седна на стола до бюрото и въведе някакви команди в апарата. Аз се настаних на канапето. Изчаках Фентън да приключи с поръчката и казах:

– Обясних ти защо съм тук. Сега е твой ред.

Тя застина неподвижно, сякаш събираше мислите си.

– Предполагам, че всичко започна със съобщението на Майкъл. Бяхме много близки, което е обичайно за повечето близнаци, но от един момент нататък сякаш се отчуждихме. Той се промени. След като напусна армията, вече не бе същият. Може би трябва да ти обясня по-подробно. Той служеше в ЕТП. Екип за техническа поддръжка. В него са събрани специалисти по обезвреждане на взривни устройства и химически оръжия.

– Чувал съм нещичко. Когато войниците, които прочистват даден район, се натъкнат на химически вещества, викат тях.

– Би трябвало. Но невинаги го правят. Обикновеният пехотинец може да не разпознае артилерийски снаряд с химически заряд в него. Не забравяй, че в Ирак противниците ни не разполагаха с химическо оръжие. Поне официално. И тези снаряди не са маркирани както трябва. Или върху тях съзнателно е поставена друга маркировка. Освен това те изглеждат като останалите. Най-голяма е приликата им със сигналните снаряди, които имат отделна камера за прекурсорен материал. Ако ли пък сред пехотинците има хора, които разбират от химически оръжия, те предпочитат да действат сами. Не искат да чакат. Защото понякога дори при най-голямо желание армията не е в състояние да изпрати екипа за по-малко от дванайсет часа. В отделни случаи са необходими дори двайсет и четири. А това е още един ден, цял един ден, в който войниците ни са изложени на вражески снайперисти и противопехотни мини. Още един ден, в който войниците ни няма да могат да прочистят други райони. Което дава възможност на бунтовниците да атакуват още някой наш склад или база, а на цивилните – да се натъкнат на опасност, от която да пострадат или загинат. Често пъти екипът на Майкъл пристигаше на мястото и установяваше, че то вече е заразено. Това се случи още при първата му мисия. Проникнали в подземен тухлен бункер. Земята буквално пропаднала под краката на някакви пехотинци и те се озовали вътре направо през тавана. А когато се огледали, замръзнали от ужас. Това бил склад за артилерийски снаряди. Стари. Ръждясали. Пехотинците нарушили целостта на един от тях, без да се усетят. В него имало иприт. Един от приятелите на Майкъл пострадал сериозно… Било ужасно.