Ли Чайлд - По-добре мъртви

– Не, не съм беглец.

– Защото, ако си, няма да те съдя. Не и след като видя какво направих днес. Но за мен е важно да спра Дендонкър. Само това ми остава, само заради това живея. Ако ще го търсим, трябва да сме наясно с рисковете. Трябва да си имаме доверие. Затова искам да знам. Защо си тук?

– Нямам конкретна причина. Пътувам на запад. Един човек ме качи на стоп. Наложи се да се върне на изток и слязох тук.

– Сам ли слезе? Или той те свали от колата?

– Сам слязох.

– И в бързината си забрави багажа? Стига, бе! Какво се случи наистина?

– Нямам багаж. И можех да продължа да пътувам с онзи човек. Той сам ми предложи. Но не обичам да се връщам назад. Предпочитам да вървя напред. Затова слязох.

– Добре… но без багаж? Наистина ли?

– За какво ми е чанта или сак? Какво да сложа вътре?

– Налага се да гадая, но… предполагам, че прекосяваш страната от едното до другото крайбрежие, затова би могъл да вземеш дрехи. Пижама? Тоалетни принадлежности? Лични вещи?

– Всичките ми дрехи са на гърба ми. В хотелите също има тоалетни принадлежности. А личните ми вещи са в джоба.

– Имаш само един комплект дрехи ли?

– Че колко му трябват на човек?

– Не знам, но повече от един. Какво ще правиш, когато дойде време да изпереш тези?

– Ще ги изхвърля и ще си купя нови.

– Струва ми се непрактично. Не е ли прахосничество?

– Не.

– Защо не ги занесеш вкъщи? Защо не ги дадеш на химическо чистене?

– Не си падам по обществените перални и химическото чистене. Нито по къщите.

– Значи си бездомник.

– Наречи го, както искаш. Не изпитвам необходимост от дом. Не и в този момент. Може някой ден да заживея в къща. Да си взема куче. Да се установя на едно място. Но дотогава има време. Много време.

– Какво правиш междувременно? Кръстосваш страната, така ли?

– Точно така.

– Но как? Имаш ли кола?

– Никога не съм изпитвал необходимост да си купя кола.

– Предпочиташ да пътуваш на стоп ли?

– Нямам нищо против. Но понякога вземам автобуса.

– Вземаш автобуса? Наистина ли?

Замълчах си.

– Добре. Да се върнем на онзи човек, с когото си пътувал тази сутрин. Защо изведнъж реши да направи обратен завой?

– Искал да купи някаква стара английска спортна кола. Отишъл в Тексас, но му предложили друга. И той се отказал. Продавачът се опитал да го измами. Някакви номера не съвпадали. Нямам представа защо това е толкова важно, не се интересувам много от коли. Затова човекът се прибираше у дома, някъде в западната част на Аризона. Искаше да изпусне малко парата. Искаше слушател. Затова ме качи край един мотел близо до Ел Пасо.

– Чакай малко! Ние сме много далече от обичайните маршрути западно от Ел Пасо.

– По радиото казаха, че на магистрала десет имало голямо задръстване. Станала верижна катастрофа. Затова човекът пое по второстепенните пътища. Искаше да мине напряко през югозападния край на Ню Мексико и тогава да влезе в Аризона. Но в един момент телефонът му иззвъня. Обади се жена му. Тя открила друг стар автомобил, от който той се интересуваше. Този път в Оклахома.

– Но ти си предпочел да продължиш на запад. Защо? Какво те очаква там?

– Тихият океан.

– Не разбирам.

– Наречи го хрумване, прищявка. Бях в Нашвил, Тенеси. Там свири една група, която харесвам. Засякох я в един-два клуба, а после, когато се канех да напусна града, над главата ми прелетя необикновена птица. В първия момент реших, че е пеликан. Не беше, но ме накара да се замисля за Алкатрас. За океана.

– И реши, че океанът е малко по-надолу по пътя?

– Не. Омръзна ми да чакам някой да ме качи на стоп и тръгнах пеша. Видях огромен каменен стълб, издигнат встрани от магистралата. Имаше стрелка, която сочеше насам. Приличаше на обелиск или паметник. Беше покрита с издялани фигури и забавни рисунки. Това събуди любопитството ми. Запитах се как ли изглежда самият град, щом в един крайпътен стълб е вложено толкова творчество.

– Ще видиш сам – отвърна Фентън. – Почти пристигнахме.

След като напуснахме местността, наречена Дървото, пътят започна да се изкачва нагоре по склона. Щом изкачихме билото, пред погледите ни се появи градът. Той се бе ширнал в долината на по-малко от километър от нас. Можех да различа сградите с бели стени и керемидени покриви. Трудно ми бе да се ориентирам в планировката. Имах чувството, че градът е съставен от два грубо очертани овала, които се припокриваха частично, досущ като диаграма на Вен, начертана от неуверена детска ръка. Сградите в левия овал бяха по-ниски. Предимно едноетажни. Стените им изглеждаха по-грубо иззидани. Самите постройки сякаш бяха разпилени по-хаотично. Онези в другия овал бяха по-високи. По-прави. По-подредени. Най-високите сгради се издигаха в самия център. Виждах меки, извити форми, сводове, вътрешни дворове… Дали това не бе кварталът с офисите на местната администрация? Вероятно там се намираха и повечето барове и ресторанти. Ако градът бе достатъчно голям за подобни заведения.