Ли Чайлд - По-добре мъртви

– Можем да поговорим. Убеден съм, че много скоро ще изпита желание да си признае. След като го насърча по възможно най-подходящия начин.

На лицето на жената изгря тъжна усмивка.

– С удоволствие бих отишла на гости на Дендонкър. Повярвай ми. Но е невъзможно.

– Не би трябвало. Нужна е само адекватна подготовка.

– Не и в този случай. Дендонкър е недосегаем.

– Откъде знаеш?

– Опитвах се да го спипам.

– Какво ти попречи?

– Като за начало никой не знае къде е.

– Тогава го накарай да дойде при теб.

– Невъзможно. Той се появява само при определени обстоятелства.

– Създай тези обстоятелства.

– Каня се да го направя, но едва ли ще помогне.

– Не разбирам.

– Дендонкър излиза от скривалището си единствено когато човек, който представлява заплаха за него, бъде ликвидиран. Всъщност Дендонкър му подписва смъртната присъда, дори само ако си мисли, че този човек е заплаха. Дори само да си го въобрази или сънува. И тогава поръчва смъртта му, след което иска да види трупа с очите си. Струва ми се, че става въпрос за параноидно разстройство. Той не приема ничия дума, не се доверява на фотографии, видеоклипове, смъртни актове, доклади на съдебни лекари и прочие. Вярва единствено на собствените си очи.

Замислих се за момент, после казах:

– Двама души значи.

– Какво?

– Ако това е неговият начин на действие, ще са нужни двама души, за да го спипат. Двамата с теб можем да се справим. Ако обединим усилия.

– Глупости! Не осъзнаваш какви ги говориш.

– Напротив. Прекарах тринайсет години от живота си в залавяне на хора, които не искат да бъдат заловени. И се справях много добре.

– Сериозно ли говориш?

– Напълно.

– Ловец на глави ли си бил?

– Опитай пак.

– Ченге?

– Военно ченге.

– Наистина ли? Не приличаш на военен полицай. Какво се случи?

Не отговорих на въпроса ѝ.

Жената също помълча няколко секунди, след което каза:

– Не разбирам каква е ролята на втория човек.

– Всяко нещо с времето си. Важният въпрос в момента е: заслужава ли си да живееш, за да спипаш Дендонкър?

Жената примигна няколко пъти, след което извърна поглед към хоризонта. Остана така, потънала в мълчание, цяла минута. Накрая се взря изпитателно в мен и каза:

– Чакай малко… Да заловим Дендонкър. Бих го нарекла добро начало. Но двама души? Да работим заедно? Ти и аз? Защо ти е да го правиш?

– Майкъл е бил ветеран. Ти също. Личи ти. Прекалено много от нас загубиха живота си. Няма да стоя със скръстени ръце и да наблюдавам как още един ветеран се разделя с живота.

– Не мога да те моля за помощ.

– Ти не ме молиш. Аз ти предлагам.

– Може да бъде опасно.

– Пресичането на улицата също може да бъде опасно.

Тя се замисли за миг.

– Добре. Но смяташ ли, че ще се справим?

– Разбира се.

– Обещаваш ли?

– Разбира се – отвърнах аз. – Нима бих излъгал жена с пистолет в ръката?

Не бях кръстосал пръсти наистина, но все едно го бях направил. Нямах никаква представа как да спипам Дендонкър. И нямах намерение да измислям начин. Нито пък имах желание да се забърквам с някакъв откачен тип. Нищо не ме свързваше с него… поне доколкото знаех.

Предполагах, че в цялата тази история се криеше сериозна интрига. Имах чувството, че този тип е измислил своеобразен Параграф 22. Можеш да се доближиш достатъчно, за да го убиеш, само ако си в състояние, което не ти позволява да го убиеш. Гениално. Истинско предизвикателство. Не се съмнявах, че мога да се справя с Дендонкър, макар задачата наистина да бе трудна. Трябваше да събера достатъчно информация. И евентуално да си осигуря необходимото за целта специално оборудване.

Истината бе, че нямах никакво желание да върша тези неща. Но не можех да го кажа на жената. Бях убеден, че възможността да залови убиеца на брат си е онзи спасителен пояс, който можех да използвам, за да я измъкна на брега. Вероятно това бе единственият начин да я спася. Би било глупаво да отрежа въжето, преди тя да е стъпила на брега. По-лошо от глупаво. Престъпно. Може да не възнамерявах наистина да заловя убиец, когото никога не бях срещал. Но бях напълно искрен в желанието си да ѝ помогна. Прекалено много ветерани бяха напуснали този свят, отнемайки сами живота си. Дори един да го бе направил, това за мен бе прекалено много. Ако можех да спася живота ѝ, щях да направя всичко по силите си.

Възнамерявах да действам бавно, полека. Да ѝ дам възможност да проумее, че най-добрата ѝ опция е да се обърне към полицията. Да, щях да я излъжа. Но по-добре излъгана, отколкото мъртва.